Бунт [bg]

Робърт спря поглед върху спящата Катрин, а после отиде бос при дрехите, които лежаха накуп върху пода. Намъкна в мълчание гащите, трикото и ризата си, защото не искаше да буди момичето. Тази нощ му беше дала всичко, от което имаше нужда. Взе високите си ботуши, мантията и меча, отвори вратата и тръгна през потъналата в мрак кула.

Долу бе посрещнат от слабата, русокоса фигура на Кристофър Ситън, на когото беше ред да пази кулата през нощта. Той беше един от хората, придружили Робърт за изпълнението на сегашната задача. Брат му не беше с тях, тъй като остана да помага за отбраната на Карлайл. Едуард беше поискал да остане в Анандейл след края на войната — не се чувстваше добре в града. Намусен и гневен, той се научи да прекарва повечето нощи из кръчмите, да пилее пари по борби с петли и да предизвиква свади. Доколкото можеше, избягваше Робърт и баща си, върху които хвърляше вината за изгнанието си в Англия.

— Добър ден, сър! — каза Кристофър и отвори врата пред него.

Робърт кимна за поздрав на оръженосеца. Тъй като не искаше да бъде въвлечен в разговор, той се отправи по стръмната пътека, която се виеше около кулата, докато закопчаваше колана си. Тежестта на меча му беше позната, защото сега ходеше навсякъде с него. Минавайки покрай кучкарниците, чу виене и видя Уатах да се измъква от дървената си колиба, за да го поздрави през коловете на оградата. Той й цъкна леко с език, но продължи към портата, която водеше към града. Не вървеше в определена посока, а просто имаше нужда да остане сам в настъпващата утрин. Замъкът скоро щеше да се събуди и да започне всекидневието си, за битката щяха да пристигнат още васали. Имаше нужда да проясни мислите си сред тишината. Утре трябваше да тръгне към Дъгласдейл начело на хората на баща си, за да отвлече жената и детето. Преди това трябваше да накара гласовете от миналото да млъкнат.

Мина през портите и излезе на улицата. Въпреки ранния час вече имаше будни хора. Мина покрай свита пред ковачницата фигура, закрила лицето си с качулка. Близо до нея на земята лежеше старо черно куче. По-нататък видя пред една врата мъж и жена, вкопчени в прегръдка. Някъде отпред затрополяха колелата на каруца. На пазарния площад църквата хвърляше едрата си сянка на лунната светлина. Робърт спря сред пустото пространство, връхлетян от смътни спомени за дни, пълни със знойно слънце и очаквания. Спомняше си как след лов яздеше през тези улици. Конете бяха прашни и уморени, а хората поздравяваха радостно дядо му. Спомни си за гордостта, която беше изпитвал от уважението, което се усещаше в гласовете им.

Продължи да върви през площада. Самото ходене му доставяше удоволствие. Установи, че то го успокоява. Един или два пъти му се стори, че чува стъпки зад себе си, но когато се обърна, не видя никого. Скоро беше увлечен от ритъма на собствените си крачки и когато стигна края на града, не спря, а продължи, навлизайки в гората, огласяна от пеенето на птиците. Мина по добре отъпканите от хора и животни пътеки и стигна до брега на езерото, продължавайки да мисли за дядо си.