Ловецът на елени

— Странен човек сте вие, Ловецо — отвърна девойката, немалко удивена от детската наивност, проявявана от Ловеца толкова често. — Извънредно странен човек сте вие и понякога не знам как да ви разбирам. Но сега това няма значение, вие забравихте да ни кажете по какъв начин се озовахте тук.

— Аз ли? О! Това не е толкова странно, Джудит, щом като смятате, че самият аз съм такъв. Аз съм в отпуск.

— Отпуск ли! Тази дума има едно значение за войниците, което разбирам, но не зная смисъла й, когато е употребена от пленник.

— Значи съвършено същото. Вие сте напълно права, войниците я употребяват, и то в същия смисъл, в който я употребих аз. Човек има отпуск, когато му е позволено да напусне лагера или гарнизона за точно определено време и когато времето изтече, той е длъжен да се завърне и да нарами пушката си или да се примири с мъченията — в зависимост от това, дали е войник или пленник. Тъй като аз съм пленник, ще трябва да се примиря със съдбата на такъв.

— Нима хуроните ви позволиха да ги напуснете така, без охрана или пазач?

— Разбира се. Иначе бих могъл да дойда само чрез някое дръзко действие или чрез измама.

— А какъв залог имат те, че ще се върнете?

— Моята дума — отвърна Ловецът просто. — Да, признавам, че им дадох думата си и щяха да бъдат най-големи глупци, ако ме бяха пуснали да дойда, без да дам обещание. Защото в такъв случай нямаше да бъда длъжен да се върна и да се подложа на всичките дяволски мъки, които може да измисли яростта им, а щях да нарамя пушката си и да се оттегля по най-краткия път към делауерските села. Но те знаеха това също тъй добре, както ние с вас, Джудит, и не биха ме пуснали да дойда без обещание, че ще се върна, също както не биха допуснали вълците да изровят костите на техните деди.

— Възможно ли е да смятате, че ще намерите сили да се подчините отново на властта на такива безмилостни врагове само за да удържите думата си?

За миг Ловецът посрещна този прям въпрос с мрачно недоволство. След това обаче изражението на неговото честно и искрено лице неочаквано се промени и просветна, защото му беше хрумнала нова мисъл. И се засмя, както обикновен.

— Отначало не ви разбрах, Джудит; наистина не ви разбрах? Вие навярно мислите, че Чингачгук и Бързият Хари няма да позволят това? Но виждам, че още не познавате добре хората. Делауерът ще бъде последният човек на земята, който ще се възпротиви на нещо, за което знае, че е мой дълг; а колкото до Марч, той не се интересува от другите толкова, колкото от себе си, та да изрече много думи по този случай. Моите обещания или вашите, Джудит, или на когото другиго да са те, не го засягат много. Не се безпокойте, девойко! Аз ще мога да се върна точно с изтичане на отпуска си. А ако ми бъдат създадени някакви пречки, ненапразно съм отгледан и възпитан в горите, та да не съумея да се справя.

Джудит не отговори веднага. Всичките й чувства на жена — и то на жена, почнала за пръв път в живота си да се подчинява на любовта, чието влияние върху щастието или нещастието на нейния пол е толкова голямо — се бунтуваха срещу жестоката съдба, на която според нея Ловецът се обричаше сам. Но същевременно усетът й за справедливост я караше да се възхищава от тази толкова непреодолима и скромна честност, която младият човек несъзнателно проявяваше. Тя схващаше, че ще бъде безполезно да го разубеждава. А в този миг не беше склонна и да намалява поразителното достойнство и благородство на Ловеца и да се опитва да го отклони от неговата цел. Само се надяваше, че ще се случи нещо, което да отсрочи необходимостта от тази саможертва. Ето защо продължи да го разпитва, та да може да пригоди и държането си съобразно с обстоятелствата.