Легенди за Войната на разлома

Дърайн нахлу вътре и стресна едно младо слугинче толкова, че то изтърва наръча дърва на каменния под.

— Къде е баронът? — попита той кротко. Нямаше смисъл да плаши момичето повече. Ясно беше, че баронът е излязъл — леглото му беше оправено, а на масичката до леглото стоеше поднос с остатъци от ядене. — В съкровищницата ли е вече?

Дърайн не беше съвсем наясно с подробностите, но някои от счетоводните книги явно никога не напускаха хранилището в подземието на замъка, докато баронът, съвсем разбираемо, предпочиташе да работи над другите в сравнителното удобство на малкото си жилище вместо във влажното и студено подземие.

Тя поклати глава и изсумтя:

— Не е твоя работа къде ходи негово благородие.

Какво пък, с вежливостта — дотук.

— Тогава идвай с мен и да видим дали Началникът на мечовете смята, че е моя работа, и дали ще ти е благодарен, че криеш това от мен. — Пристъпи, за да я хване под мишницата, но спря, щом момичето ококори очи.

— Началникът на мечовете?

Дърайн кимна.

— В случай, че никой не ти го е казал, лично той назначи Кетол, Пайроджил и мен да се грижим за сигурността на барона и докладваме пряко на него, ако има проблем.

Е, Стивън Арджънт не беше казал точно това, но се подразбираше от решението му не само да ги задържи, но и да не ги върне в отряда на Том Гарнет. Изобщо нямаше да му хрумне да се прави на важен пред капитана, но с това слугинче беше друго.

— Ами тогава… — почна тя и хвърли бърз поглед към вратата. — Само че първо трябва да попитам тат… може ли първо да попитам иконома?

Дърайн бе забелязал лекото издуване на корема й под блузата, но просто го бе приписал на редовното хранене в цитаделата. Тази явно бе дъщерята на Иривън, бременната, и се чувстваше в правото си да гледа отвисоко на прост войник, който при това не носи ламътски табард, камо ли нашивки за ранг.

— Щом искаш — стига да е наблизо. Стивън Арджънт е на долния етаж, в Голямата зала.

Момичето посегна към връвта на звънеца до леглото и я дръпна бързо три пъти, после два пъти, шест пъти и след това — веднъж. Дърайн не попита за шифъра, но какъвто и да беше, оказа се ефикасен, защото след по-малко от минута мрачната физиономия на Иривън се показа на вратата.

— Баронът — попита Дърайн без предисловия. — Къде е?

— Барон Морей? — Иривън се намръщи. — Не ти ли е казал? Мислех, че вие тримата трябва да сте специалната му охрана.

„И аз така мислех“.

— Какво да ми е казал?

Иривън сви рамене.

— Дойде вестоносец, малко преди разсъмване. Имало проблем в резиденцията на барона — на улица „Черния лебед“, мисля, че там беше — и той реши сам да отиде и да види.

— Навън? В тоя студ?

Страхотно. Ако баронът замръзнеше до смърт оттук до „Черния лебед“, Дърайн не сей съмняваше кого ще обвинят. Обърна се и излезе от стаята без повече приказки. Този ден не започваше добре.