Дарк Холоу [bg]

— Става — рече той. — Мислиш ли, че ще се справиш?

— Уха — излъгах го аз.

Отсреща на пода Дженингс дереше панталона на Реслър, за да го превърже колкото може.

— Няма ли в сградата някой прозорец — по-страничен, да гледа към по-отдалечено място, може би до някое дърво, а? — попитах го аз.

Дженингс кимна.

— Прозорецът на мъжката тоалетна ще свърши работа. Ей по онзи коридор и вдясно. Малко е тесен, но по него може да се излезе на оградата.

— Звучи добре — рече Луис.

— Ами аз? — изпъшка Ейнджъл.

— Ти ще им отвличаш вниманието оттук с глока — нареди Луис.

— Така ли?

— Да. Ако уцелиш някого, ще повярвам в Бога, но пък хората на Тони не знаят какъв си снайперист.

— Да помогна и аз? — обади се Уолтър.

Това бе първото изречение от него, откакто бяхме дошли в участъка.

— По-добре остани тук — отвърнах. — Мисля, че вече имам план.

— Ами Елън? — сега болката в очите му бе повече от красноречива.

Нещо ме прободе отвътре при мисълта за дъщеря му, но казах:

— Докато не приключим с тези мафиоти отвън, нищо не можем да направим. После веднага ще говорим.

Тръгнахме с Луис, но една беля никога не идва сама. Клекнал край Реслър, Дженингс бе насочил пистолет към мен.

— Ти никъде няма да ходиш, Паркър!

Изгледах го с омерзение и продължих да крача към коридора. Дулото на пистолета му продължи да ме следи.

— Паркър, на теб говоря!

Кряснах му в движение:

— Яда млъкваш, че…!

За мое голямо удивление той наистина млъкна и свали оръжието.

Влязохме в мъжката тоалетна. Стъклото на поставения над двете мивки прозорец бе матово, самият той — плъзгащ се надолу. Ослушахме се внимателно, сетне освободихме резетата и прилепили гърбове странично на стената, лекичко го смъкнахме. Изстрели не последваха и след няколко секунди и двамата стъпихме на оградата, а оттам тихо скочихме на земята — на занемарен парцел земя откъм северната страна на участъка. Пак ме заболя, но вече не ми и пукаше. Бях претръпнал, ходех като насън — движеше ме едната инерция и силата на волята. Големокалибрените патрони в джоба на Луис подрънкваха. Хванах го за ръкава и рекох:

— Да знаеш — за всеки случай: старият мъж в къщата на Мийд Пайн е самият Калеб Кайл.

Той се изненада:

— Не думай!

— Изчаквал е Били. Ако нещо ми се случи, моля те, поеми грижата лично.

Той кимна, помисли и изведнъж заговори със странна усмивка:

— Слушай, човече, ти сам ще се погрижиш за него. Още си жив и никога няма да те убият. Аз ли не знам!

Усмихнах му се и се разделихме. Тръгнахме в обход на участъка да заклещим хората на Чели.