Дар за бурята [bg]

Амая я прекъсна, стресната от последните думи.

— Обясни ли ти какво означава „поднесено“? Ама заведе ли те да се запознаеш с групата?

— Не съм се запознавала с никаква група, запознах се само с Идалго, акушерката, която ме спаси и която щеше да ми помага при раждането. Те двете щяха да се погрижат за всичко и аз не исках да знам нищо повече… Обаче у тази акушерка имаше нещо, което ми напомняше за касапина, който уж ми направи аборт — усмивки, обещания, че всичко ще се оправи, че ще ми решат проблема, а после съм щяла да си живея живота. Бях чувала за акушерки, които не завързват пъпната връв и оставят износените докрай нежелани деца да умрат. Не знам и не ме интересува какво си мислиш за мен, Амая, но трябва да ми повярваш, че желаех доброто на това дете, искаше ми се то да попадне в свястно семейство, с възможности, както се казваше едно време. Когато влязох в шестия месец, преди да се наложи да крия корема си, взех спестяванията си и отидох в един благотворителен дом в Памплона, създаден от монахини, които по онова време приемаха заблудени овце като мен, забременели по нередовен начин. Не беше чак толкова зле. Живях там до появата на малката. Още в деня на раждането се сбогувах с нея и я предадох за осиновяване, след като ми обещаха, че ще попадне в добро семейство. След няколко дни се прибрах вкъщи… Пак тръгнах с Виктор, животът ми продължи и повече не отворихме дума по въпроса, но ама никога не ми прости и се погрижи да си платя. Представи си изненадата ми, когато се заговори, че семейство Арбису са си осиновили момиченце, и аз надникнах в количката да го видя: това беше Ан, щях да я разпозная и сред милион момиченца — каза Флора и сълзите ѝ отново рукнаха. — Трябваше да прекарам всичките тези години, гледайки как дъщеря ми расте в чужда къща, без да смея да я погледна два пъти, за да не забележи някой какво изпитвам към нея. Животът ми стана черен, наблюдавах я как се развива, измъчвах се от присъствието ѝ, а то ме държеше окована за това село, за да бъда близо до нея. Не щеш ли, преди година тя сама дойде при мен. Един ден цъфна в пекарната късно следобед и ми каза, че много добре знае коя съм и коя е тя. Не можеш да си я представиш каква беше, Амая: красива, самоуверена, умна. Беше направила своите проучвания и ме бе открила. Не ме упрекна за нищо, каза, че ме разбирала и че искала само да продължим да се виждаме, без да наранява чувствата на възрастните си родители… Дори предложи след смъртта им да кажем истината на всички. Тя ми подари тази снимка, за да я имам за спомен от бебешките ѝ години — допълни Флора, сочейки снимката, заемаща централно място на стената.