Дар за бурята [bg]

Щом излязоха от вратата, двамата поеха дълбоко от студения въздух навън.

— Мисля, че ще ми трябват седмици, за да се отърва от тази миризма — каза Сабалса, вторачен в съдържанието на документа. — По номера на сметката виждам, че е от Навара, кодът показва зоната и ми е познат — Памплона. При постъпването през 1995 година се е подписал доктор Шабиер Табесе.

Петнайсет минути по-късно телефонът ѝ звънна. Беше Маркина. Тя прие обаждането, но не включи на високоговорител.

Гласът на съдията издаваше голяма тъга и разочарование.

— Амая, какво става? Току-що ми се обадиха от болницата в Мадрид, където е настанена майка ми, и ми казаха, че си отишла да я видиш.

„Виж ти, уж не знаеха кой плаща сметките, а бързо-бързо са те уведомили!“, помисли си тя, но не отговори.

— Амая, за всичко, което си искала да разбереш, можеше да попиташ мен.

Тя продължаваше да мълчи.

— Цял ден те издирвам. Казаха ми, че сутринта си била в клиниката. Дойдох за вдигането на трупа, но ти си беше тръгнала, без да поговорим, не ми вдигаш телефона… Аз се тревожа за теб, Амая, а излиза, че ти разрешаваш въображаеми загадки, които щях да ти изясня, ако само беше благоволила да ме попиташ. — Тя продължаваше да мълчи. — Амая… Отговори ми. Ще се побъркам. Защо не ми отговаряш? Какво лошо съм направил?

— Излъга ме.

— Защото ти казах, че е мъртва? Е, нали я видя, вече знаеш защо от години казвам, че е починала, когато съм бил още дете. В края на краищата за нея аз съм мъртъв, защо да не ѝ отвърна със същото? — Амая мълчеше. Маркина почти викаше. Тя забеляза изражението на Сабалса, който очевидно чуваше разговора. — Защо ти е толкова трудно да го разбереш? Ти самата с години си избягвала да споменаваш, че майка ти е в лудница, и си оставяла хората да предполагат, че е умряла, ти ми го каза… А виж се как реагираш днес, дори не искаш да говориш за това, не си в състояние да приемеш факта, че е мъртва, че вече си се освободила от нея, вместо това бягаш и отиваш в Мадрид да разкопаваш труповете от моето минало. Това, което важи за теб, не важи ли за другите? Онзи ден ми каза нещо, за което си права: трябва да те приемам такава, каквато си. Амая, аз знам коя си, знам каква си, но не мога да не си задавам въпроса какво още искаш, какво търсиш сега… Вече имаш майка си, имаш и моята. Колко демона още трябва да прогониш, за да се успокоиш? Или си започнала игра, която ти харесва повече, отколкото ти се ще да признаеш? — добави той и затвори телефона, без да ѝ даде възможност да отговори.

Ето че отново беше прав. Тя самата бе избягвала с години да говори за майка си, до такава степен, че много хора около нея смятаха Росарио за мъртва. Криеше миналото си, придавайки му нормален вид, а в същото време всяка нощ сънуваше чудовището, което се надвесваше над леглото ѝ, за да я изяде. Разбираше го прекрасно.

— Май не му стана особено приятно — обади се Сабалса след няколко секунди.