Другият [bg]

Настаниха се в дъното на помещението; Алек и Хауи — на маса за двама, другите — на съседната маса, която беше по-голяма. Ралф си поръча бургер, Холи — салата (която се оказа накъсани на едро повехнали листа от салата айсберг), Юн и Болтънови — голямо мексиканско меню, състоящо се от тако, бурито и емпанада. Сервитьорката донесе кана с подсладен чай, макар да не го бяха поръчали, и я тресна на масата.

Лави Болтън любопитно изучаваше Юн, очите ѝ блестяха като на птица.

— Сабло, викаш, ти е името, а? Бая особено ми се вижда.

— Така си е, малко хора са с тази фамилия.

— Отвъд границата ли си роден, или си тукашен?

— Аз съм американски гражданин, госпожо — отговори той и на две хапки изгълта такото. — Второ поколение.

— Браво, момче! Произведено в САЩ. Навремето познавах един Аугустин Сабло… тогаз още не бях омъжена и живеех в далечния Юг. Та тоя Аугустин разнасяше с камионетката си хляб в Ларедо и в Нуево Ларедо. Колчем минеше покрай нашата къща, със сестрите ми изтичвахме навънка и му викахме да ни донесе шоколадови еклери. Случайно да ти се пада роднина?

Смуглото лице на Юн едва забележимо потъмня (почти се беше изчервил), но погледът му към Ралф беше насмешлив.

— Да, госпожо, сигурно е бил моят папи.

— Виж ти, виж ти, светът е малък, а? — Лави се разсмя, закашля се, накрая се задави. Клод я тупна по гърба толкова силно, че канюлата се изплъзна от носа ѝ и падна в чинията пред нея. Щом си пое въздух, тя възкликна:

— Леле, синко, какво направи?! Буритото ми се омаза със сополи. — Напъха обратно иглата и добави: — Какво пък толкоз? Каквото си е мое, няма да ме отрови. — И продължи да се храни с апетит.

Ралф се разсмя, другите също прихнаха. Дори Хауи и Алек, макар че не бяха чули всичките ѝ реплики. „Смехът сближава — помисли си Ралф. — Радвам се, че Клод я доведе. Възрастната дама е страхотна скица.“

— Даааа, светът е малък — повтори Лави. Приведе се толкова силно, че могъщият ѝ бюст изтика напред чинията ѝ. Не откъсваше от Юн любопитните си птичи очи. — Знаеш ли я историята, дето току-що ни я разказа вашата приятелка? — Тя извърна очи към Холи, която намусено ровичкаше салата си.

— Да, госпожо.

— Как ти се струва, истина ли е?

— Не знам… — Той понижи глас. — Според мен — да.

Лави кимна и също понижи глас:

— Като малък гледал ли си Парада на мъртвите в Нуево?

— Si, señora.

Тя продължи, но вече шепнешком: