Другият [bg]

„Ето го! — помисли си Ралф. — Последното парченце от пъзела, което забравих да извадя от кутията.“

— Да, госпожо, познахте. — Болтън говореше като човек, който преподава научен наизуст и любим урок.

— На сбирките на Анонимните алкохолици му викат „големия парадокс“. Първо обаче го чух в затвора. Трябва да пиеш, но не може.

— И аз съм така с цигарите… — промърмори тя.

Клод широко се усмихна, а Ралф си помисли колко е странно, че най-стеснителната личност сред тях беше помогнала на Болтън да се отпусне и да се успокои. Не че изглеждаше много разтревожен — по-скоро беше нащрек. От самото начало ли беше знаела какво означават татуировките на опакото на дланите? Ралф не беше сигурен.

— Тоя парадокс можеш да го пребориш само ако ти помогне висша сила, тъй ни учеха на сбирките, затова си намерих такава сила. И винаги държа подръка медальона, дето ми го дадоха, като отказах пиячката. Ето на какво ни учеха там: като ти се прииска пиячка, лапни медальона. Ако ти се разтопи в устата, можеш да изпиеш едно.

Холи се усмихна — отново лъчезарната усмивка, която Ралф започваше да харесва.

Страничната врата на буса се плъзна встрани, отвътре със скърцане се спусна ръждясала рампа. Едра жена (побелялата ѝ коса приличаше на екстравагантна корона) в инвалидна количка внимателно я прекара по рампата. В скута ѝ стоеше малка зелена кислородна бутилка с пластмасова тръбичка, свързана с канюлата в носа ѝ.

— Клод! Какво си се разприказвал с хората на тая жега? Не се мотай, ако ще тръгваме, давай, че наближава пладне.

— Майка ми — промърмори Клод. — Мамо, това е детектив Андерсън, който ме разпита за онова нещо, дето ти го разказах. Другите не ги познавам.

Хауи, Алек и Юн се представиха на старицата. Холи последна се приближи до нея и каза:

— Приятно ми е, госпожо Болтън.

Лави се изкиска:

— Ще видим дали ще ти е приятно, като ме опознаеш.

— Отивам за колата под наем — обяви Голд. — Мисля, че е онази, паркирана до вратата. — Той посочи тъмносиньото комби.

— Ще карам пред вас — предложи Клод. — Няма как да ме изгубите от поглед, щото по шосето към Мерисвил я се мерне някоя кола, я не.

Лави Болтън се обърна към Холи:

— Защо не се качиш при нас, миличка? Тъкмо ще правиш компания на възрастната дама.

Ралф очакваше Холи да откаже, обаче тя веднага се съгласи:

— С удоволствие, госпожо. Изчакайте само минутка.

Извърна очи към Ралф, той разбра, че иска да му каже нещо, и я последва към самолета; Клод не забеляза нищо — наблюдаваше как майка му обърна инвалидната количка и я насочи нагоре по рампата. В първия момент Ралф не чу въпроса на Холи, защото гласът ѝ бе заглушен от рева на двигателя на излитащ малък самолет.