Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Времето напредва. Данчо ни предлага да отидем и да се нахраним в рибарската хижа, която е наблизо. Ние излизаме. Когато минавам край тяхната маса, чувам, че въздебелият другар е подхванал обичайния полупиянски монолог. Любка го слуша, но едва ли го чува. Усмихнатите й очи гледат зад него, навън, в мрака, където поне няма тавани.
БЕЛИЯТ МЕРЦЕДЕС
В същата тази съботна вечер на Слънчев бряг, за която разказвах миналия път, следвайки съвета на бармана Данчо, ние четиримата се отправихме към „Рибарската хижа“ с надеждата, че там може би ще намерим свободна маса.
И ето ни сега всред едно от ония измислени заведения с неудобни малки масички, пейки вместо столове, някакви уж селски зидове с накачени грънци, безвкусна пародия на народен бит. Покрив няма, освен над близката кухня. Заведението е на самия плаж и по пясъка стърчат черните гъби на отворените чадъри, оставени така, както са били през топлия ден. Тази рибарска хижа, която нито е хижа, нито е рибарска, е предназначена да бъде туристическа атракция за западните търсачи на балканска екзотика. В последните години десетки подобни заведения изникнаха по целия черноморски бряг. Малко по-надолу е „Корабът“, където ресторантът представлява кораб, затънал завинаги сред дюните. Вечерно време той е осветен като карнавална венецианска лодка. Във Варна — Златните пясъци, има цяла дузина „кошари“, „цигански катуни“, „рибарски хижи“ и кой знае още какво. На юг край Аркутино, близо до самия бряг на Ропотамо, има бамбукова шатра, която е нещо като нощно заведение. Всичко това е плод на туристическото въображение на „Балкантурист“, който се опитва да съчетае национални традиции с имитации на стилове от прочути курорти. Но колкото и ефектни да са понякога постройките и декорът, действията, които се разиграват всред тях, принадлежат на друг свят. За всеки по-интелигентен посетител в цялата тази бутафория има нещо обидно евтино. Пошла опаковка, която съдържа съмнителна стока. И готвеното, и сервирането, и заплащането сякаш съответствуват на измамния, пластичен дух на декора…
За наше щастие или нещастие ние намираме свободна маса. Не една, а колкото щете, което ни изпълва с предупредителна тревога. Келнерът, някакъв полупиян мазник, изскача от мрака и застава пред нас в предизвикателна поза на котарака Бегемот. Той е един от ония фамилиарни веселяци, които имат ужасния навик да интимничат, да говорят с фрази и да вписват датата в сметката. Типична продукция на туристическия разцвет. Като гледам мазните му дрехи, си помислям, че едновременно с рибата са го пържили и него, че той е пържен келнер. Докато чисти масичката с мръсен парцал, той пародира, не знам защо, Ботев:
После ми намига и ми сочи с глава към масичката в дъното, където е седнал мъж с голям акордеон, увесен на раменете му. Той е облегнал темето си върху стената, като че спи, но очите му са отворени и безучастно гледат нагоре. Почти веднага разпознавам лицето му. Това е един от моите по-младши колеги от политехниката, който завърши три години след мен. Той се казва Владо, но всички го знаем като Пилето. Почти всеки от работещите по хотелите и ресторантите на комплекса го познава.
— Ако не сте виждали паметник на чакането — ето го — казва присмехулно келнерът.
— А какво чака? — пита моят приятел.
— Белия мерцедес — отвръщам аз.
— Ама го няма, толкова години вече го няма… — добавя келнерът и изчезва, за да донесе листа.
През всичките предишни години, когато минавах или летувах тук, виждах Пилето. Той се появяваше през късния следобед, провесил неизбежния акордеон, и бавно се запътваше към кафе-сладкарницата, за да седне на някоя крайна маса. Той се усмихваше на всички, но някак съвсем отнесено, като че усмивката му нямаше нищо общо с него или той самият беше далеч от нея. Само много рядко блуждаещите му очи трепваха и той като че се събуждаше от сън, погледът му придобиваше сила и цялото му лице напомняше на онова, което той беше. Отсреща се бе появила красива русокоса жена или пък се бе мярнала бяла кола. Мнозина смятаха Пилето за луд, посрещаха го и го изпращаха със съчувствие, съжаление и понякога с тъжен присмех.