Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
„Бихте ли желали да отидете в «Иглика»? Не, не… там е доста шумно, близко е до шосето… По-добре в «Глобус»… или пък защо не в «Чайка»…“
Ушите ми слушат тази музика и не вярват. Малкия принц ни изпраща с тържествуваща усмивка и сякаш разбрал моите чувства, ми казва:
„Абе, българи сме, ама все още живеем в турско време.“
И за да ни покаже докрай своята мощ, той ни поканва на другия ден на вечеря в ресторант „Нептун“. До този момент ние знаехме, че след хотелите вторият ужас за българите бяха ресторантите, където човек биваше подлаган на истински издевателства. В деня на нашето пристигане ние се бяхме опитали да влезем в „Нептун“, но келнерите отказаха да ни сервират, защото били заети с чужденците. Изпитвам известно удовлетворение, може би от съвсем примитивен характер, когато гледам сервилното превиване на гърбовете и от келнери, и от управител, които с най-мазни усмивки се опитват да угодят на Малкия принц. Всичко, което се поднася, е от най-екстра качество и съм сигурен, че сметката накрая ще бъде приятно намалена.
За тая вечеря ще си спомняме през всичките следващи дни, докато стоим на този комплекс. Не само защото няма да се повтори, но защото в голяма степен тя отразяваше най-точно характера на социалистическия човек.
С течение на времето ние започваме да разбираме правилата на играта. Преставаме да сме неопитни ахмаци и просто се съобразяваме с духа на времето. Сега ние редовно имаме запазена маса в един от най-добрите ресторанти благодарение на прастария закон за бакшиша. Просто още от самото начало пускаме в джоба на главния келнер една едра банкнота и от този момент всичко тръгва по мед и масло. Бакшишът отваря всички врати. Няма нужда човек да се реди на опашка, да чака с часове, да яде студена супа или готвено от вчера и т.н. Всичко това ми напомня за един бръснар в Москва, недалече от университета, който бе закачил над огледалото голям лозунг: „Бакшишът е унижение за съветския човек“, а под него бе написал: „Унижавайте ме, моля, унижавайте ме.“
После срещаме приятели и познати, които ни разказват за изхвърлени среднощ нещастни български граждани, за вулгарно и грубо отношение на служещи, за най-нахално надписване на сметките в ресторантите, за отвратителни обноски от страна на персонала и за много още нерадостни неща. Вървя по чудесния пясък на брега и си мисля за онова, което този бряг представляваше само преди 10 години. Това беше 6-километровият северен плаж на Несебър. Дълго и пусто пространство от надиплени дюни, горещо слънце и чисто, бистро море. Като студенти ние скитахме из тоя простор, лягахме на дюните и се радвахме на някаква слънчева свобода. Човек можеше да ходи, както си иска, защото никой не го гледаше и летовниците тук бяха съвсем малко. В самия Несебър и в Созопол, в Приморско или в Ахтопол хората живееха в скромен и девствен свят. Рибарите бяха истински рибари, лозарите бяха истински лозари и хората бяха истински хора. Всеки, който е живял или посещавал Копривщица от преди туристическата епоха, винаги е възкликвал какви истински стари българи живееха там. Всеки би си спомнил с голяма носталгия, когато в Копривщица или Калофер, или Карлово непознати хора се срещаха и си казваха „добър ден“ и върху лицата им светлееха дружелюбни усмивки. Може ли някой да забрави чудното гостоприемство, доброжелателност или любознателност на всички тия някогашни българи. Далече от пластичната цивилизация на туризма, далече от комерческата зараза на новото време и далече от гнилия слугински морал на режима, човек срещаше чисти и честни хора. Пази Боже някой да поиска наем повече от разумната евтина цена. Колко пъти хазяи по всички тия места отказваха да взимат наем с думите: „Хора сме, днес ти си ми бил гост, утре аз ще ти бъда, и така трябва да бъде.“ Колцина от нас помнят и ще помнят топли вечери, прекарани в нечий дом, или веселба в някоя кръчма, където щедростта е бликала дори от най-празните джобове и където е живяло едно голямо, недекларирано човешко разбиране.
Този стар свят щеше да умре в деня, когато Никита Хрушчов през 1956 година щеше да види красотата на Черноморието и да посъветва българското правителство да печели пари от туризъм. Сигурно малцина биха възразили срещу тази идея. В края на краищата международният туризъм може би наистина помага на различните народи да се опознаят. Но бедата започва от ония, които при тази обмяна категоризират собствения си народ като трето качество хора и превръщат туристическите срещи в срещи на национално унижение.
Слънчев бряг. По лъскавия асфалт на алеите играят неонови потоци. Те идват от пищните реклами и фирми на хотели, ресторанти и магазини. Там, където преди десетина години само морето разговаряше с пустото мълчание на дюните, сега се носеха хиляди гласове, удавяни от звуците на оркестрите и шума на автомобилите. По главната алея пред нас, където неоновите светлини сменят цвета на човешките лица (сини, оранжеви, зелени или червени), вървят като в безспирно ревю на цветовете германци, шведи, французи, поляци, чехи — всякакви. Народът извира от всички входове и алеи, движи се във всички посоки, говори на всевъзможни езици и ние четиримата се чувствуваме донякъде чужди и загубени в това нашествие на света върху черноморския бряг.