Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
„Тя ще се върне! Тя не може да не се върне!“ — казал той на наш общ приятел.
Той продължи да чака и през следващата и по-следващите години. Постепенно се бе привързал към алкохола, беше измършавял, погрознял и някога живото, интелигентно лице бе загубило изразността си. От някогашната респектираща слава на велик донжуан не бе останало нищо. Келнерите, управителите на ресторантите и милиционерите го пъдеха, защото бил загрозявал гледката…
И ето го сега, седнал в ъгъла на рибарската хижа, прегърнал неразделния си акордеон и облегнал глава върху стената. Очите му са хлътнали, погледът му — почти угаснал, и лицето му едва-едва напомня за някогашния Владо. Отивам при него и се опитвам да го заговоря. Но както и преди това, той нито ме познава, нито реагира.
„Ще изпееш ли за нас «Нека сърце да е широко»?“ — казвам аз.
Той ме поглежда с недоумение, сякаш не разбира кой съм и какво искам. После, може би помислил, че и аз съм от тези, които постоянно го пъдят от ресторантите, тромаво се надига и тръгва към входа. Пред него по алеята пълзят коли. За миг той се спира. Виждам как лицето му се оживява и тялото му леко се привежда напред, сякаш да не изпусне приближаването на белия мерцедес.
ПОКЛОН ПРЕД ЦАР ДОЛАР
Едва ли някой може да оспори значителните промени, станали в България със започването и разрастването на международния туризъм в страната, с превръщането му във важно държавно мероприятие. България през 1966 година беше доста по-различна от България през 1956 година. И тази разлика не бе само на повърхността. Исторически закономерно тези 10 години съвпаднаха с обща промяна на климата в Източна Европа, където безспирната борба между фикциите на идеологията и реалностите на живота роди важни компромиси. Както всеки български гражданин знае, фанатичният идеологически поход за революционна промяна на човека и обществото, за създаването на комунистическа нравственост и комунистическо мислене, за поставянето на човешкия живот в рамките на партийноидеологическите формули, за фактическото изграждане на друг, напълно нов свят в тези години загуби много от силата си. Комунистическите лозунги за вярност към марксическия идеал, за идейна и нравствена чистота останаха да плуват като едри мехури във все по-бавните и по-нечисти обществени води. Големите и силни думи за победата на революцията, за тържеството на комунистическата правда, за строителството на комунизма се превърнаха от партийна програма в парадни фойерверки, които един или два пъти годишно осветяваха българското небе. Вместо отвлечените и чужди на българската действителност формули на Маркс консолидираният тоталитарен режим възприе практическите принципи на хищния държавен капитализъм по съветски образец. Основният идеологически аргумент на революцията, който оправдаваше провеждането й, а именно премахването на експлоатацията на трудещите се, бе хитро подменен с утвърждаването и безмилостното увеличаване на тази експлоатация. Тя, разбира се, бе оправдана с текущите нужди на обществото. Множество чисто капиталистически похвати намериха отново своето място в страна, която бе наричана социалистическа. Пак през тези десет години като че настъпи известно отрезвяване в партийните редици, като думата БОРБА постепенно бе заменена с думата УДОВОЛСТВИЕ. Да се преживее някак по-добре, по-приятно, ако може по-дълго, стана движещ инстинкт на големи и малки партийци, които благополучно бяха забравили за борбата и жертвите по построяване на щастието за бъдещите поколения. Аз лично не познавам нито един-единствен партиен член в България, от председателя на Държавния съвет до обикновения партиец, който да вярва все още в някакви комунистически идеали. Ако сталинистите пълнеха въздуха с обещания за неясно далечно бъдеще, техните наследници зарязаха бъдещето и доста практично се заеха с действителността, отнасяща се до техния собствен живот.
Част от тази действителност беше превръщането на България в туристическа страна. Приятели са ми разказвали за голямата борба, която се е водила в Централния комитет на партията и висшето държавно ръководство за развиване или за ликвидиране на международния туризъм. От едната страна на този вътрешен фронт са били умерените другари от новото властвуващо поколение, плюс плановиците, икономистите и външнотърговските дейци, а от другата страна — старият партиен кадър, сталинско-китайската част на партията и Държавна сигурност. Първата група е посочила значителните материални изгоди от туризма, спечелването на стотици милиони валутни левове, бързото модернизиране на пътищата, ресторантите и хотелите в страната, увеличения търговски обмен. Тези другари ревностно защитавали известната идея на съветското ръководство да превърне България в показна витрина на комунизма. За известно време някои от тези дейци сериозно са вярвали, че България може наистина да стане такава ефектна показна реклама за цветуща страна под егидата на социалистическото братство. В същото време хората от втората група атакували международния туризъм от принципни идеологически и нравствени позиции. Виден генерал от Държавна сигурност се провикнал: „Ние не искаме държава от добри келнери. С келнери не се прави комунизъм!“ Той и тези като него виждали нещата в значително по-мрачна светлина. За тях всеки западен турист, който вървял из страната, бил безплатен агент на капитализма и доста убедителен агитатор против социалистическата система. Каква по-голяма пропаганда за капиталистическия начин на живот от тези добре облечени, материално задоволени, пътуващи навсякъде по света, свободни във възгледите си западни туристи с техните лъскави коли и още по-лъскави вещи. Според Държавна сигурност туризмът бил най-големият идеологически враг, най-силният идеологически диверсант. Отгоре на всичко Държавна сигурност мразела западните туристи по чисто практически причини. Как се следят два или три милиона туристи? Откъде да се вземат хора за всеки от тях? И без това бюджетът за сигурността бил раздут до немай-къде. Контролът върху туристите, особено в разгара на сезона, бил нещо, което хвърляло колегиума на Държавна сигурност в ужас. На тези милиционерско-идеологически възражения застъпниците на туризма отговаряли, че за всичко имало лек и че със спечеленото от туризма жизненият уровен на българското население щял да се изравни с този на напредналите западни страни, така че сравнението щяло да бъде в полза на социалистическия строй.