Задочни репортажи за България

Всички места във всички ресторанти отдавна са заети. Ние надничаме от входовете и виждаме бели ризи с вратовръзки, разноцветни и разномодни рокли, зачервени или обгорени от слънцето лица, парад на фризури, парад на усмивки, на погледи и слушаме трясъка на оркестрите, които гърмят като масирана противовъздушна отбрана… Но места няма. Като че цял свят се е домъкнал тази вечер тук. И понеже е събота, навред гъмжи от „гларуси“. Не става дума за невинните тромави птици. Това са млади (и не толкова млади) хора от окръга или пък от по-далече, които са пристигнали тук, за да предложат бързи любов-но-сексуални услуги на всяка самотна курортистка. „Гларусите“, както всички ги наричат, са ново съсловие, възникнало в България поради нуждите на туризма. Покрай другите работи туризмът има нужда и от амбулантни любовници. Може да се каже, че тяхното появяване е провокирано донякъде от самите жадни за развлечения, удоволствия и загадки чужденки. Много от тях търсят от курорта не само силно слънце, хубав плаж, шопска салата и карловски мискет, но и по-осезателната компания на някое жилаво тракийско момче. Тези чужденки са голямата атракция на плажовете, живата съблазън, която зове за явни приключения и тайни радости. Първите гларуси бяха околните работници, делиормански тур-чета и бургаски цигани. Постепенно към тях се присъединиха хората от по-висшите категории, чиновници, офицери, инженери, спортисти, артисти, журналисти. Може би най-симпатични от тях са все още невинните и незапознати добре с тайните на секса селски момчета, които пристъпват замаяни сред този непознат, бляскав женски свят и плахо се опитват да заговорят с някоя чужденка, използувайки заучените с херкулесово усилие пет чужди думи. Месеци или години те са живели с много легенди за преуспели български донжуановци, те са се вживявали в разкази за мъжки завоевания над примамливи другоземни красавици, те са мечтали за тези тайнствени моменти, които сякаш ще ги превърнат в нещо по-голямо и по-значително, ще ги изтръгнат от сивите делници на полето или във фабриката, за да ги поставят на някакъв висок пиедестал. Всичко е такава луда смесица от пубертетни пориви, младежки сантиментални блянове, груба мъжка настъпателност, развинтена сексуална фантазия плюс мъглявата надежда за „късмет“ и друг вид живот. Повечето от гларусите, като мнозина сериозни балканци, вярват, че Западът няма мъже и всички тия чужденки са в отчаяно търсене на какъв да е мъж. Човек изпитва объркано чувство на тъга и сарказъм, като вижда усилията им (най-често непохватни, грубовати) да се доберат до своите обекти. Ония, които идват отдалече, предварително са си запланували отпуските, за да съвпаднат със сезона, когато има най-много гостенки от чужбина. Техните средства не им позволяват да стоят в хотел и повечето от тях живеят в опънати някъде далеч палатки или на квартири в околните села и изминават километри, за да стигнат комплекса. Тези, които са от окръга и по-наблизо, предприемат своите донжуановски походи само в почивните дни. Отначало беше често явление човек да види отчаяните усилия на някои гларуси да разговарят със спрени чужденки, използувайки цялото красноречие на ръцете си. С течение на времето настъпи видимо подобрение на външния вид. Плахите, изчервяващи се или заекващи лица почти изчезнаха, за да дадат път на самоуверени, понякога неприятно арогантни самци, които вече владееха необходимия минимум от чужди думи. Не бяха редки случаите, когато интересите на гларусите се кръстосваха. Стигаше се до побоища или сражения между разните групи. Друг път те действуваха колективно. Групи, обикновено съставени от земляци или приятели от предприятия, включваха един или двама, така да се каже, представителни красавци, които се използуваха за примамка, за да могат да привлекат повече скучаещи гостенки, така че да има за всички.