Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
— Ще ме чуваш ли, независимо къде съм?
Пак онова просветване.
— Ей, момче! — Костос крачеше към мен, настръхнал, изпълнен с негодувание, блестящ.
— Момче? — Надявал се бях да е той. Нему се падаше да ме клъвне. Дойде ли ред на кълването, сред кралските особи съществува строга йерархия, точно като при кокошките. — Това момче има двайсет и шест гласа зад себе си. По-добре ме наричай крал Йорг и виж какъв стимул би ме убедил да те направя император.
Това постресна Костос и той се вгледа в мен. Гневът му, че съм престъпил неписаните правила, се бореше с желанието му да прилапа моите двайсет и шест гласа. Приближи се към подиума. Знаех каква картинка рисува това в главите на Стоте. Костос в краката ми. Молител.
— Трябва да говорим, крал Йорг — каза той много тихо, шепнешком почти. — Но не тук, където всеки може да ни чуе. Римската стая би трябвало да ни осигури нужното усамотение. Ела там с онези от знаменосците си, които са склонни да си разкрият картите.
Кимнах като суверен на поданик и изчаках да тръгне, преди да сляза от подиума.
— Хитрец е Костос, глей! — Тапрут се лепна отново за рамото ми. — Гневлив също, на младини печели три пъти поред турнира на Пристанищните кралства. Беше трети син и никой не очакваше, че ще наследи баща си. Внимавай за доверения му човек, крал Перен от Угал. Умее да преговаря и е студен като лед. Онзи ниският с белега, ей там! Виждаш ли го?
Костос се движеше през залата, докосваше ръката на мъж тук, на друг там, събираше антуража си. Твърде бавно, ако питаха мен. Зад него Горгот стърчеше над тълпата, не поглеждаше към никого, свел глава настрани, сякаш се вслушва.
— Коя е Римската стая? — Тапрут кимна към един от входовете и се подсмихна под нос. Точно тази стая ми беше показала Елин. Нищо чудно да беше там сега и да я показваше на съпруга си. Имаше ли изобщо нещо, което добрият доктор да не знае?
Преброих петнайсет мъже, които влязоха в Римската стая. Костос влезе последен.
— Да ида да събера поддръжниците ти? — подсказа ми Тапрут. Трудно щеше да се справи с такава задача, да не кажа невъзможно. Поддръжниците ми бяха толкова различни, че само неговата дума трудно би ги вкарала където и да било.
— Ще ида сам — казах и го оставих да ми гледа гърба.
Стоте ме проследиха с поглед, някои озадачени, някои любопитни, други с името „Пия“ на уста.
На прага спрях. Поддръжниците на Костос стояха пред мен в неправилен полукръг, уверени, с дълъг опит в този вид преговори.
— Идваш сам? — Костос даде ясно да се разбере, че това не му харесва.
— Така реших, да — рекох аз. — Затвори вратата. — И на педя зад мен стоманената врата се плъзна надолу, без да издаде звук.
Минаха няколко секунди, преди мъжете в стаята да се осъзнаят.
— Какво означава това? — пръв намери гласа си крал Перен от Угал, останалите още бяха онемели от шока.
— Нали искахте усамотение? Ако съм разбрал правилно? — Тръгнах към тях. Неколцина отстъпиха, сигурно и сами не знаеха защо. Всъщност се подчиняваха на инстинкта, който кара овцете да бягат далеч от вълка.
— Но как?… — Костос размаха месест юмрук към стоманената врата зад мен.
Изхлузих жезъла на Орлант от ръкава си и го хванах за края, преди да е паднал. Без да прекъсвам движението, замахнах към Костос. Ако кажа, че главата му експлодира, ще е доста точно. Виждал бях отблизо, в стазис, какво става, когато куршум мине през човешки череп. В ярката кървава дъга, която плисна след жезъла ми, видях същите лъскави парченца. Колкото до крал Перен, него го убих преди първата капка от кръвта на Костос да стигне до пода.
Още двама паднаха със спукани черепи, преди другите да се пръснат извън обхвата ми. И двамата бяха стари и бавни. Започнал бях с Костос, защото го бях преценил като най-опасен, но сред единайсетте оцелели имаше мъже в разцвета на силите си, а и немалко сред Стоте бяха заграбили властта в кралствата си с мускули и самообладание, а не само по наследство или с политически интриги.
— Това е лудост!
— Той е луд!
— Стегнете се. Няма къде да избяга. — Последното го каза Онал, един от съветниците на Костос и роден боец.