Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
Толкова много в живота е въпрос на гледна точка.
— Аз бих казал, че вие няма къде да избягате.
Учителят Лундист ме учеше да се бия с пръчка. Изтъкнал бе няколко добри аргумента в полза на това умение. Първо, често се случва да нямаш меч подръка, а здрава пръчка се намира лесно. Второ, оказа се, че самият той е изключително добър в този вид бойно изкуство. Обикновено не бих обвинил стареца в долни мотиви, но на всички ни е приятно да се изфукаме, а и колцина, които ме познават добре, биха устояли на изкушението да ме понатупат с парче дърво?
— Последната и най-важна причина — казваше той — е дисциплината. След време уроците ти с меча може и да постигнат известен успех в това отношение, но засега не виждам никакви признаци. За да владееш боя с пръчка в стил Линг, трябва да постигнеш пълна хармония между ума и тялото.
Лежах по гръб в края на учебния двор, целият насинен и останал без дъх.
— А теб кой те е научил, учителю? Как си станал толкова добър?
— Ставай! — И тръгна към мен, пръчката му сечеше въздуха толкова бързо, че се размазваше пред погледа.
Завъртях се наляво, после надясно, но така и не избегнах ударите.
— Ох! — Опитах се да блокирам и пръчката ме перна силно по пръстите. — Ох бе! — Понечих да стана и установих, че тъпият край на пръчката подпира отдолу адамовата ми ябълка.
— Учил съм се при майсторите в Линг, в двореца, където баща ми обучаваше принцовете. С брат ми Лунтар тренирахме дълги години. Това е учението на Лий, запазено в подземията на Пекин отпреди Хилядата слънца.
Заех стойка, прибрах жезъла от желязно дърво успоредно на подлакътника си и помамих с пръст Онал да ми дойде, точно както Лундист го бе правил многократно преди години.
51.
Тантос отдалечи тялото на Кай от пресните мъртъвци в златни униформи, изпоналягали при императорската порта. На Чела ѝ се виждаше глупаво да имаш такава порта и да я държиш отворена. Ако не я затвореха сега, тогава кога?
Труповете започнаха да се надигат, тромави, залитащи, дърпани от невидими нишки, обитавани само от най-ниските инстинкти на прежните си собственици, подслоняващи единствено греховете им. Личът упражняваше силата си без задръжки, но така беше наредил Мъртвия крал и така щеше да бъде.
— Дръжте портата — каза с тих глас Чела.
Тантос се обърна да я погледне, погледът му бе като внезапен пристъп на мъка, на безутешна, непрежалима загуба. Раздираща мъка, сякаш току-що е загубила детето си, и това само с един поглед. Какво ли би било да се намърда в плътта ти?
Кай се срина, когато Тантос излетя от него — рязко, като единично издихание, не бял като преди, а червеникав. Миг по-късно личът беше навсякъде, в сенките на величествения вход, в празнините. Само най-храбрият мъж би събрал смелост да влезе в двореца през тази порта. А дори и най-храбрият не би могъл да излезе. Жив.
Чела свали каишката от врата си. Черното шишенце, вързано за каишката, беше висяло над сърцето ѝ през половината път, гушило се бе като паяк между гърдите ѝ час след час, подскачало бе, когато Йорг я облада. Чела притича към Кай, коленичи и изля съдържанието на шишенцето в устата му, докато той се давеше с празен поглед. В шишенцето имаше сукървица от гробница с оловни стени. Пратеник на Мъртвия крал беше яздил неуморно, за да ѝ го донесе на пътя, настигнал бе колоната някъде близо до Тирол. Три коня бяха умрели, докато пратеникът измине разстоянието от Крат. Не ѝ беше казал чий гроб са осквернили. Но Чела знаеше.
— Трябваше да се научиш да летиш. Да отлетиш и да вземеш със себе си онази празноглава хубавелка, Кай — изсумтя Чела. Опитваше се да го мрази.
Течността на Мъртвия крал подейства бързо. Кай спря да се дави. Очите му се проясниха. И онова, което я беше погледнало за последно през очите на Артур Елгин, сега я погледна през неговите очи. Мъртвия крал можеше да се всели почти във всеки труп, но мъртвата плът налагаше ограничения на силата му. Минаваше време, докато се утаи в трупа и го подсили достатъчно, за да го използва като проводник за тъмните си дела. Един некромант, от друга страна, подходящо подготвен, осигуряваше много по-силен гостоприемник. А съдържанието на шишенцето ускоряваше този процес неимоверно.
— Това ли е дворецът? — попита той и се надигна.
Когато си сред личи, е трудно да си представиш нещо по-ужасно. Мъртвия крал беше по-ужасен. Чела понечи да отговори, но нищо не излезе от пресъхналата ѝ уста.