Щамът на Юда
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-877-2
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Щамът на Юда». Краткое содержание книги:
На другия край на света командир Грей Пиърс празнува Четвърти юли, без да подозира, че само след час в предния му двор ще се появи една красива убийца — стара негова позната, която държи в ръцете си първата улика към възможното лечение. Поел на плещите си съдбата на цялото човечество, Пиърс е принуден да обедини усилията си с жената, която неведнъж е искала смъртта му. Те поемат на удивително пътешествие — от венециански подземия, през византийски катедрали, до погълнати от джунглата руини — следвайки стъпките на най-легендарния мореплавател в човешката история — Марко Поло.
Но времето не е на тяхна страна, защото пандемията е на път да излезе от контрол. Преследвани по петите от безмилостен и налудничав враг, Пиърс и неочакваната му съюзница попадат в лабиринта на мистерия, заровена в мрака на Средновековието и в генетичния код на човечеството. И докато часовникът отмерва дванайсетия час, Пиърс разбира, че не може да вярва на никого — нито на странната жена до себе си, нито на най-близките си хора, защото всеки от тях би могъл да се окаже… Юда.
— Усмивката на Ангкор — каза Вигор, забелязал какво е привлякло вниманието му. — Лицата изобразяват Локесвара, богинята на състраданието.
Грей задържа още миг погледа си върху образите на богинята. Надяваше се част от това състрадание да се предаде и на Насър. После си погледна часовника. Оставаха двайсет и пет минути до следващия кръгъл час, когато щяха да отрежат още един от пръстите на майка му, освен ако Насър не наредеше друго.
А за да нареди друго, те трябваше да отбележат напредък, който да задоволи това копеле и да им осигури още малко време. Ала какво толкова можеха да открият за двайсет и пет минути?
При тази мисъл му стана още по-трудно да диша. Разкъсваше се между две коренно противоположни тактики — от една страна, го тласкаше желанието да открие колкото се може по-бързо артефактите, които биха отложили поне за час изтезанието; от друга — също толкова важната необходимост да забави възможно най-много Насър и да осигури на Кроу повече време, за да открие родителите му.
Разкъсван между двете, Грей напразно се опитваше да се съсредоточи.
— Вижте… слонове! — каза Ковалски и посочи развълнувано към масивната порта. Забърза напред и дългият му шлифер се развя.
От другата страна на входа се виждаха два белезникавосиви индийски слона; бивните им бяха отпуснати ниско, а около очите им жужаха стотици мушички. Турист с тежка камера на врата се пънеше да яхне единия, по-точно да се покатери на шареното седло на гърба му. На метален прът, циментиран в стара автомобилна гума, се мъдреше ръчно написана табела, която обявяваше на различни езици: РАЗХОДКА СЪС СЛОН ДО БАЙОН.
— Само десет долара — прочете Ковалски.
— Е, ние ще вървим пеша — разочарова го Грей.
— Да бе, и ще газим слонски лайна. Скоро ще съжаляваме, че не сме платили десетте кинта, помни ми думата.
Грей изсумтя. Авангардът от хората на Насър вече беше минал през портите.
От другата страна на стените, в самия комплекс, павирана алея се точеше право напред, засенчена от високи дървета, чиито разкривени корени се промушваха покрай и през каменните плочи. Шушулки покриваха алеята и хрущяха под краката им.
Напред гората ставаше по-гъста и скриваше гледката.
— Още колко? — попита Насър, все така на метър зад тях и с ръка в джоба на якето си.
Вигор посочи напред.
— Храмът Байон се намира на километър и половина навътре в джунглата.
Насър сведе очи към часовника си, после погледна многозначително Грей. Заплахата беше повече от ясна и без да я изрича на глас. Едно от вездесъщите таксита „тук-тук“ изпърпори покрай тях. Тук — туците бяха основното транспортно средство тук и в най-общи линии представляваха рикша, прикачена към мотопед. Двамата туристи в тук-тука направиха снимки на ротата с черни барети, като бръщолевеха весело на немски. После отпрашиха напред.
Грей ускори крачка, смръщил нос от вонята на изгорели газове.
Ковалски оглеждаше гъстата гора от палми и бамбук. Лицето му се навъси подозрително. Вигор каза, без да забавя крачка:
— Повече от сто хиляди души са живели тук, в Ангкор Том.
— Живели са тук? — попита невярващо Ковалски. — Къде, в клоните на дърветата ли?
Вигор махна към гората.
— Повечето къщи, дори царският дворец, са били направени от бамбук и дърво и постепенно са изгнили. Джунглата ги е превзела. Само храмовете били от камък. Но навремето Ангкор Том е бил голям и процъфтяващ град с пазари за риба и ориз, плодове и подправки, с къщи и лични стопанства, пълни с прасета и кокошки. Архитектите на града създали канализация и великолепна система за напояване, които да поемат нуждите на многобройното население. Имало е дори царска зоологическа градина, където се организирали и циркови представления. Ангкор Том е бил жизнен и процъфтяващ град. Когато имало празници, небето се озарявало от фойерверки. Музикантите били повече от войниците и свирели на цимбали, звънчета и барабани, арфи и флейти, надували рогове.
— То пък един оркестър — изсумтя Ковалски.
Грей се опита да си представи града такъв, какъвто го описваше Вигор.
— И Какво е станало с всички тези хора? — попита Ковалски все пак.
Вигор потърка брадичката си.
— Знаем доста за начина им на живот, но в по-голямата си част историята на Ангкор остава загадка или се гради на хипотези. Цялата им документация е била в свещени книги от палмови листа, така наречените „састри“. Които, също като постройките, не оцелели дълго. Така че за историята на Ангкор може да се съди само по барелефите в храмовете. Загадките са много повече от фактите. Като въпрос какво е станало с населението. Въпрос, на който все още няма ясен отговор.