Щамът на Юда
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-877-2
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Щамът на Юда». Краткое содержание книги:
На другия край на света командир Грей Пиърс празнува Четвърти юли, без да подозира, че само след час в предния му двор ще се появи една красива убийца — стара негова позната, която държи в ръцете си първата улика към възможното лечение. Поел на плещите си съдбата на цялото човечество, Пиърс е принуден да обедини усилията си с жената, която неведнъж е искала смъртта му. Те поемат на удивително пътешествие — от венециански подземия, през византийски катедрали, до погълнати от джунглата руини — следвайки стъпките на най-легендарния мореплавател в човешката история — Марко Поло.
Но времето не е на тяхна страна, защото пандемията е на път да излезе от контрол. Преследвани по петите от безмилостен и налудничав враг, Пиърс и неочакваната му съюзница попадат в лабиринта на мистерия, заровена в мрака на Средновековието и в генетичния код на човечеството. И докато часовникът отмерва дванайсетия час, Пиърс разбира, че не може да вярва на никого — нито на странната жена до себе си, нито на най-близките си хора, защото всеки от тях би могъл да се окаже… Юда.
Никой не продумваше.
Райдър се бореше с ветровете, които блъскаха „Морска стрела“ във въздуха. Островът на пиратите се смаляваше зад тях.
Бурята ги мяташе като отронено листо. Нямаше смисъл да се съпротивляват. Летящата лодка се носеше по вятъра на север.
Радиостанцията не работеше — случаен куршум беше пробил захранването.
— Слънцето изгрява — тихо каза Сюзан. Гледаше през прозореца вместо към навигационната карта в скута си.
Думите й сякаш събориха някаква бариера. Райдър се обади:
— Може да е стигнал до брега.
Лиза пое дъх. Знаеше, че не е успял. Въпреки това избърса решително очите си. Монк се беше пожертвал, за да избягат те. Заради онези, които бяха останали на туристическия кораб, и заради лечението, което можеше да спаси целия свят.
И все пак се чувстваше изтръпнала и мъртва.
— Слънцето… — повтори Сюзан.
Райдър зави на изток, като заобиколи върха на малък остров. Хоризонтът изсветляваше. Може би бурята наистина беше към края си. Черните облаци се бяха разцепили, колкото да пропуснат сноп светлина към тях. Слънцето подаваше глава над хоризонта.
Ярка светлина нахлу в кабината през предното стъкло.
Лиза впери поглед в нея. Търсеше някакво опрощение, някаква топлинка, на която да се сгрее, която да пусне в себе си, за да прогони мрака в сърцето й.
И за миг й се стори, че се получава… докато Сюзан не извика ужасено.
Лиза подскочи и се обърна. Сюзан се взираше с широко отворени очи в слънцето. Но нещо в очите й грееше по-ярко и от него.
Див страх.
— Сюзан?
Устните на Сюзан се раздвижиха безмълвно. Лиза се опита да отгатне казаното само по движението им.
— Не трябва да ходят там.
— Кой? Къде?
Сюзан не отговори. После, без да поглежда надолу, забоде пръст в навигационната карта в скута си. Лиза прочете името под пръста й. — Ангкор.
16.
Байон
7 юли, 06:35
Ангкор Том, Камбоджа
Вървяха към портите на оградения със стена храмов комплекс на Ангкор Том. Слънцето тъкмо се издигаше над хоризонта и хвърляше дълги сенки по южния мост. Жужаха цикади, а сутрешният жабешки хор беше в разгара си.
С изключение на неколцина туристи и двама монаси с оранжеви роби в този ранен час мостът беше на тяхно разположение. Дълъг колкото футболно игрище, той беше обточен със статуи — петдесет и четири божества от едната страна и петдесет и четири демона от другата. Отдолу имаше крепостен ров, сега сух в по-голямата си част, а навремето гъмжащ от крокодили, които да защитават великолепния град и царския дворец отвъд крепостните стени. Сега дълбокият ров пустееше, обрасъл с трева и бурени, само тук-там лъщяха покрити с водорасли зеленикави локви.
Вигор посегна към един от демоните, сложи ръка на главата му и каза:
— Бетон. Оригиналните глави на статуите са били откраднати на един или друг етап, но все пак има няколко запазени в камбоджанските музеи.
— Да се надяваме, че никой не откраднал онова, което търсим — сърдито каза Сейчан. Явно още беше разстроена от словесната престрелка с Насър в пикапа.
Грей се държеше на разстояние от нея. Вече не знаеше кой от двамата агенти на Гилдията е по-опасен.
Четиридесетчленният отряд на Насър се беше разгърнал пред и зад малката им група като почетен ескорт с маскировъчни униформи и черни барети. Насър вървеше на метър зад тях и се оглеждаше непрекъснато. Туристите хвърляха по някой любопитен поглед на многобройната им група, но като цяло никой не им обръщаше особено внимание. Истината бе, че в сравнение с руините те бяха просто нищожни.
В края на моста се възправяше високата десет метра стена, ограждаща шестте квадратни километра на древния град. Целта им — храмът Байон — се намираше някъде там. руините тънеха в прегръдката на гъстата гора. Гигантски палми хвърляха сянка над стените и прибулваха масивната, висока почти трийсет метра порта. Четири гигантски лица бяха издълбани в каменната кула, обърнати в четирите посоки на света.
Грей се загледа в лицата, оцветени от полепнали лишеи и набраздени от пукнатини. Въпреки корозията на вековете нещо от първоначалния покой се беше запазило в изражепията им — широки чела и сведени очи, плътни устни, извити в загадъчна дъга, която му напомни за прословутата усмивка на Мона Лиза.