Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
— Тя е на двайсет и една — заявява Кат. — Колко време мислите, че можете да протакате?
Елизабет придърпва кожената наметка на раменете си и обръща лице с яростно изражение към мен. Трепвам пред гневния поглед на тъмните ѝ очи.
— Всичко е по-добро от сестра ѝ — казва рязко и кимва с червенокосата си глава към мен. — Няма да търпя съперница в близост до себе си. Няма да допусна моята наследница да създаде дом с един Сиймор, прибавяйки още един кралски герб към своя, докато всички се стичат на нейна страна. Няма да допусна в двора си една млада жена като Катрин Грей, та всички да ни сравняват.
Дворецът Уайтхол
Лондон, есента на 1564 г.
Никой не вярва, че кралицата възнамерява да се раздели с Робърт Дъдли. Но тя убеждава Джеймс Мелвил, че наистина има такова намерение, а Уилям Сесил подготвя среща на шотландските и английските пълномощници в Бърик за подписване на брачно споразумение и съюз. Джуджето Томазина ме гледа с потайна усмивка, сякаш ние двете, които виждаме Елизабет, когато не се перчи пред шотландския посланик с танцовите си умения или музикалните си познания, или начетеността си, знаем повече, отколкото тези мъже, които са задължени да ѝ се възхищават. За да превърне фаворита си в достоен кандидат, тя решава, че той трябва да стане граф на Лестър и барон Денби, и целият двор присъства в голямата зала, за да види как Робърт Дъдли, син на предател и внук на предател, коленичи пред кралицата и се изправя като граф. Кралица Мери трябва да бъде убедена, че Елизабет обича Робърт Дъдли като брат и го уважава като член на Камарата на лордовете. Но Елизабет не може дори да приключи тази шарада, без да развали постановката. Когато той коленичи в знак на покорство, тя го погалва по тила. Испанският посланик вижда това, всички го виждаме. Тя със същия успех може да оповести пред света, че го обича и той е напълно под нейна власт. Невъзможно е: Мери, кралицата на шотландците, никога няма да приеме огризките на Елизабет, когато те дори не са избутани отстрани на чинията ѝ. Сякаш слюнката на Елизабет още лепне по него.
Дворецът Уайтхол
Лондон, зимата на 1564 г.
Бързам да отида в двора една вечер през ноември, когато студената мокра мъгла се надига откъм реката и ръси ситни капчици около факлите във вътрешния двор, когато Томас се появява, излизайки от сянката на входа към главната порта, сякаш ме е чакал.
— Томас! — възкликвам. — Какво правиш тук? Не мога да спра. Трябва да отида в голямата зала.
Едрото му лице е намръщено, мачка шапката си в голямата си ръка.
— Трябваше да те видя.
— Какво става?
— Неприятности за теб — казва той унило. — О, Мери, Бог знае, че ми се иска да можех да ти го спестя.
Преглъщам страха си.
— Какво има? Да не би Катрин? Или някое от момчетата ѝ?
Той се смъква на едно коляно, така че главата му е на една височина с моята.
— Не, слава Богу, тя е в безопасност като птиче в кафез. Става дума за чичо ти. Починал е.
— Тя го е обезглавила? — изричам шепнешком най-големия си страх.
— Не, не. Не е толкова лошо. Казват, че умрял от скръб.
Заставам неподвижна и притихвам. Той никога не ми е бил любящ роднина — но бе наказан със затвор, задето подкрепи Катрин, и ѝ беше добър настойник. Сега, когато той е мъртъв, тя изгуби закрилника си. Още един представител на нашето семейство умря, застигнат от недоволството на една Тюдор. Наистина, те са сурови господари, няма как да бъдат обичани.
— Дано Бог спаси душата му — казвам.
— Амин — изрича Томас благочестиво.
— Но какво ще стане с Катрин? О, Томас! Мислиш ли, че кралицата ще я освободи сега? Тя не може да остане в Пирго без него.
Той улавя ръката ми и я държи между широките си длани.
— Не, хубавице. Това е още една лоша новина. Изпращат я при Уилям Питър. Самият аз видях как стражата потегля да я вземе, сякаш е затворничка, която може да избяга. Не я освобождават, местят я и ще я пазят още по-строго.
Намръщвам се.
— Сър Уилям Питър ли? Още ли е жив? Мислех, че е болен. Сигурно е поне на сто и две години.
Той се намръщва.
— Още няма шейсет, но го натоварват с тежко бреме. Навярно е бил единственият, който не е успял да се измъкне — поглежда ме, едрото му лице е сбърчено от загриженост: — Може пък всичко да е наред. Той има голяма къща, може да ѝ хареса там. Може да позволят на момченцето ѝ да си играе в градините.
— Къде? Къде живее той?
— Ингейтстоун Хол в Есекс. Била си там, помниш ли? Намира се на половината път до Ню Хол.
— Трябва да я видя — заявявам с внезапна решимост. — Трябва да отида да я видя. Не мога повече да понасям това.