Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Но защо пък? Ако то е рационално, можете да го водите, като го дадете под наем — каза Свияжски.
— Вече нямам власт. Позволете да попитам, с кого ще го водя?
— „Ето я — работната сила, главния елемент на стопанството“ — помисли си Левин.
— С работниците.
— Работниците не искат да работят и да си служат с добри оръдия. Нашият работник знае само едно — да се напие като свиня и пиян да развали всичко, което му дадете. Ще напои конете уморени, ще изпокъса хубавите такъми, ще смени някое колело с шини и ще изпие пак парите, във вършачката болтче ще пусне, за да я счупи. Мъка му е да гледа това, което не е по волята му. От това се и понижи цялото равнище на стопанството. Земите са занемарени, обрасли са с пелин или са раздадени на селяните и дето по-рано са произвеждали милион крини, сега произвеждат сто хиляди; общото богатство се намали. Ако правеха същото, но със сметка…
И той започна да развива своя план за освобождение, при който биха се премахнали тия неудобства.
Левин не се интересуваше от това, но когато помешчикът свърши, той се върна към първите му думи и каза, като се обърна към Свияжски и се мъчеше да го предизвика да изкаже сериозното си мнение.
— Това, че равнището на стопанството спада и че при нашите отношения към работниците не може да се води успешно едно рационално стопанство, е напълно право — каза той.
— Аз не мисля така — вече сериозно възрази Свияжски — виждам само, че ние не умеем да водим стопанство и че, наопаки, стопанството, което сме водили при крепостното право, не само че не стоеше много високо, а беше твърде ниско. Ние нямаме нито машини, нито добър работен добитък, нито истинско ръководство, нито умеем да смятаме. Попитайте стопанина — той не знае от какво има и от какво няма сметка.
— Италианско счетоводство — иронично каза помешчикът. — Както и да смяташ, щом като ви изпоразвалят всичко, печалба няма да има.
— Защо пък да изпоразвалят? Калпавата вършачка, ваше руско производство, ще счупят, но моята парна няма да счупят. Руските кончета — как ги казваха? — тасканска порода, дето ги дърпат за опашките, ще ги похабят, но я се снабдете със здрави работни коне и вижте дали ще ги похабят. Така е с всичко. Ние трябва да издигаме по-високо стопанството.
— Да имаше с какво, Николай Иванич! Вие сте добре, но аз издържам син в университета, а малките учат в гимназия, така че не мога да купувам здрави работни коне.
— А банките защо са?
— За да ми продадат и последната черга на търг ли? Не, благодаря!
— Не съм съгласен, че трябва и че може да се повдигне още по-високо равнището на стопанството — каза Левин. — Аз се занимавам с тая работа и имам средства, но не мога да направя нищо. Не зная кому са полезни банките. Поне аз, за каквото и да съм харчил пари в стопанството, все е било на загуба: за добитъка — загуба, за машината — загуба.
— Виж, това е вярно — потвърди помешчикът с побелелите мустаци и дори се засмя от удоволствие.
— И аз не съм сам — продължи Левин, — ще посоча за пример всички стопани, които работят рационално; всички, с редки изключения, работят на загуба. Я кажете вие, вашето стопанство носи ли печалба? — каза Левин и веднага в погледа на Свияжски той долови оня бегъл израз на уплаха, какъвто забелязваше винаги, когато искаше да проникне отвъд приемните стаи в ума на Свияжски.
Освен това тоя въпрос от страна на Левин не беше твърде почтен. Току-що, докато пиеха чай, домакинята му бе казала, че това лято извикали от Москва един немец, опитен счетоводител, който срещу възнаграждение от петстотин рубли прегледал сметките на стопанството им и намерил, че то носи повече от три хиляди рубли загуба. Тя не помнела колко именно, но струвало й се, че немецът пресметнал до последната копейка.
Когато стана дума за печалбата от стопанството на Свияжски, помешчикът се усмихна, защото очевидно знаеше каква печалба може да има неговият съсед, дворянски представител.
— Може и да не носи печалба — отвърна Свияжски. — Това доказва само, че аз или съм лош стопанин, или че харча капитала си за увеличаване на рентата.
— Ах, тая рента! — с ужас извика Левин. — Рента може би има в Европа, дето земята се е подобрила от вложения в нея труд, но у нас цялата земя става по-лоша от обработването й, сиреч изтощават я, така че няма никаква рента.
— Как да няма рента? Това е закон.
— Но ние сме извън закона: рентата няма нищо да ни обясни, а наопаки, ще ни обърка. Не, кажете ми, как учението за рентата може да бъде…
— Искате ли кисело мляко? Маша, донеси ни тук кисело мляко или малини — обърна се той към жена си. — Сега малините зреят много до късно.