Ана Каренина

Вечерта, докато пиеха чай, в присъствието на двама помешчици, които бяха дошли по някакви настойнически работи, се завърза оня най-интересен разговор, какъвто Левин очакваше.

Левин седеше при домакинята до чайната маса и трябваше да води разговор с нея и с балдъзата, седнала срещу него. Домакинята беше кръглолика, руса и средна на ръст жена, цяла сияеща от трапчинки и усмивки. Левин се опитваше чрез нея да се домогне до разрешението на важната за него загадка, каквато представляваше мъжът й, но той нямаше пълна свобода на мислите, защото му беше мъчително неловко. Мъчително неловко му беше, защото срещу него седеше балдъзата с особена, както му се струваше, облечена заради него рокля, с особено трапецовидно деколте на бялата гръд; това четириъгълно деколте, въпреки че гърдите бяха много бели или тъкмо поради това, че бяха много бели, лишаваше Левин от свобода на мисълта. Той се въобразяваше, навярно погрешно, че това деколте е направено заради него, и смяташе, че няма право да го гледа и се мъчеше да не го гледа; но се чувствуваше виновен дори само заради това, че деколтето е направено. На Левин му се струваше, че лъже някого и че трябва да обясни нещо, но че не може никак да обясни това и затова постоянно се изчервяваше, беше неспокоен и се чувствуваше неловко. Неговата неловкост се предаваше и на хубавичката балдъза. Но, изглежда, домакинята не забелязваше това и нарочно я въвличаше в разговора.

— Казвате — продължи започнатия разговор домакинята, — че мъжът ми не може да се интересува от всичко руско. Наопаки, той е весел в чужбина, но никога така, както тук. Тук той се чувствува в своята среда. Има толкова работа, а е способен да се интересува от всичко. Ах, не сте ли ходили в нашето училище?

— Видях го… Оная обвита с бръшлян къщичка, нали?

— Да, това е дело на Настя — каза тя и посочи сестра си.

— И вие ли преподавате? — попита Левин, като се мъчеше да гледа край деколтето, но чувствуваше, че където и да погледне на тая страна ще види все това деколте.

— Да, и аз съм преподавала и преподавам, но имаме една отлична учителка. Въведохме и гимнастика.

— Не, благодаря, не искам повече чай — каза Левин и като чувствуваше, че е неучтиво от негова страна, но нямаше вече сили да продължава тоя разговор, се изчерви и стана. — Чувам много интересен разговор — прибави той и се приближи до другия край на масата, дето седеше домакинът с двамата помешчици, Свияжски седеше ребром към масата и с облакътената си ръка въртеше чаша, а с другата събираше брадата си в шепа, поднасяше я към носа си и пак я отпущаше, сякаш я миришеше. С блестящите си черни очи той гледаше втренчено разгорещилия се помешчик с побелели мустаци и явно се забавляваше от думите му. Помешчикът се оплакваше от народа. За Левин бе ясно, че на оплакванията на помешчика Свияжски може да даде такъв отговор, с който изведнъж ще унищожи целия смисъл на речта му, но поради положението си той не може да даде тоя отговор и слуша с известно удоволствие комичната реч на помешчика.

Помешчикът с побелелите мустаци очевидно беше закоравял защитник на крепостното право и стар селски жител, страстен селски стопанин. Тия признаци Левин виждаше и в облеклото му — старомоден, изтъркан сюртук, с който помешчикът, изглежда, не бе свикнал, и в умните му, начумерени очи, и в стройната руска реч, и в усвоения, изглежда, от дълъг опит повелителен тон, и в енергичните движения на големите му, красиви, загорели ръце с един стар венчален пръстен на безименния и ръст.