Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— По-бързо! — весело й извика старецът и се приближи до Левин. — Е, господине, у Николай Иванович Свияжски ли отивате? Той също се отбива у нас — словоохотливо започна той, като се облакъти на перилата на външната стълба.
Посред разказа на стареца за познанството му със Свияжски вратнята отново изскърца и в двора влязоха работници от полето с орала и брани. Впрегнатите в оралата и браните коне бяха охранени и едри. Работниците, изглежда, бяха от семейството: двамата бяха млади, с басмени ризи и каскети, а другите двама бяха надничари, с кълчищни ризи — единият старец, а другият — млад момък. Домакинът слезе от стълбата, приближи се до конете и започна да ги разпряга.
— Какво сте орали? — попита Левин.
— Окопавахме картофи. И ние си имаме малко земица. Ти, Федот, не пущай катъра, а го дръж в обора, ще впрегнем друг кон…
— Татко бе, донесе ли палешниците, дето ти поръчах? — попита високият здрав момък, очевидно син на стареца.
— На… в шейната са — отвърна старецът, като намота свалените поводи и ги хвърли на земята. — Нагласи ги, докато обядват.
Благовидната невеста с пълни кофи, които прегъваха раменете й, влезе в пруста. Появиха се отнейде и други жени, млади и хубави, на средна възраст и стари, грозни, с деца и без деца.
Самоварът засвири в тръбата; работниците и къщните хора, след като нагласиха конете, отидоха да обядват. Левин извади провизиите си от бричката и покани стареца да пият чай.
— Ама ние вече пихме — каза старецът, който очевидно с удоволствие прие поканата. — Но хайде за компания.
Докато пиеха чай, Левин научи цялата история за стопанството на стареца. Преди десет години старецът наел сто и двадесет десетини земя от една помешчица, а миналата година ги купил и наел още триста от съседа си помешчик. Една малка част от земята, най-лошата, давал под наем, а около четиридесет десетини в полето обработвал сам със семейството си и двама наемни работници. Старецът се оплакваше, че работите му вървели лошо. Но Левин разбираше, че той се оплаква само от приличие, а стопанството му процъфтява. Ако работите му не вървяха, той не би купил земя по сто и пет рубли десетината, не би оженил тримата си сина и племенника, не би строил два пъти след пожар, и то все по-хубави и по-хубави сгради. Въпреки оплакванията на стареца виждаше се, че той с право се гордее с благосъстоянието си, със синовете, племенника, снахите, конете, кравите и особено с това, че цялото му стопанство се крепи. От разговора си със стареца Левин научи, че той не е далеч от мисълта и за някои нововъведения. Сеел много картофи и картофите му, които Левин бе видял, когато идваше, вече прецъфтяваха и завързваха, докато неговите едва бяха започнали да цъфтят. За картофите той разоравал с плуг, който вземал от един помешчик. Сеели пшеница. Една малка подробност особено порази Левин: плевели ръжта и с изскубаните плевели старецът хранел конете. Колко пъти Левин, като виждаше, че тая прекрасна кърма се хаби, бе се наканвал да я събира; но това винаги се оказваше невъзможно. А селянинът го правеше и не можеше да се нахвали с тая кърма.
— Каква е работата на жените? Изнесат купчините на пътя, а талигата мине и ги натовари.
— А ние, помешчиците, сме зле с работниците — каза Левин, като му подаваше чаша чай.
— Благодарим — отвърна старецът, взе чашата, но се отказа от захарта, като посочи останалата у него отхапана бучка. — Къде може да се върши работа с работници? — каза той. — Цяла разсипия. Ето, да вземем Свияжски. Ние знаем каква е земята му — мак, а и той не може да се похвали много с реколтата. Така е, когато не се гледа присърце!
— Но нали и ти стопанисваш с работници?
— Нашата работа е селска. Ние наглеждаме всичко. Лошо ли работи — вън и сами се справяме.
— Тате, Финоген поръча да намерим катран — каза влязлата жена с галошите.
— Така е, господине! — каза старецът и стана, прекръсти се продължително, благодари на Левин и излезе.
Когато Левин влезе в задната стая, за да извика коларя си, видя всички мъже, събрани на трапезата. Жените, прави, им прислужваха. Младият здравеняк син, с пълна уста с каша, разправяше нещо смешно и всички се смееха, а особено весело жената с галошите, която сипваше чорба в паницата.
Твърде е възможно впечатлението за добра уредба, което тая селска къща направи на Левин, да се дължеше до голяма степен на благовидното лице на жената с галошите, но това впечатление беше толкова силно, че Левин просто не можеше да се освободи от него. И по целия път от стареца до Свияжски той току си спомняше за това стопанство, сякаш нещо от това впечатление се натрапваше особено на вниманието му.