Името на розата [Il nome della rosa - bg]

Ето че Бертрандо дел Поджето прикани Уилям да изложи тезисите на имперските теолози. Уилям се надигна неохотно — от една страна, си даваше сметка, че срещата е безполезна, от друга — бързаше да се махне оттук; вече държеше много повече на тайнствената книга, отколкото на изхода от срещата. Но беше ясно, че не можеше да се отклони от своите задължения.

И така, той взе думата, като почна да се запъва и да мънка често, може би по-често от обичайното и отколкото трябваше, сякаш искаше да намекне, че не е никак уверен в това, дето се канеше да каже; започна с това, че разбирал много добре становищата на тези, които бяха говорили преди него, и че от друга страна, онова, което някои наричаха „доктрина“ на имперските теолози, не било друго освен дребни забележки, без да претендират да ги налагат като израз на същинската вяра.

Каза, че като се има предвид неизмеримата благост, която Бог е проявил при сътворяването на своите чада, като обича всички, без да прави разлика между тях, още в ония страници на Битието, където не се споменава нито за свещенослужители, нито за царе, като се има предвид също, че Господ бог бил дал на Адам и на неговите потомци власт да се разпореждат със земните работи, стига да се подчиняват на небесните закони, би могло да се допусне, че на Господ не е била чужда мисълта именно народът да е законодател и първоизточник на закона, що се отнася до земните работи. Под името народ, каза той, би трябвало да разбираме всички граждани, но тъй като сред гражданите влизат и децата, и невежите, и злосторниците, и жените, навярно би могло да се стигне до едно разумно определение на понятието „народ“ като най-добрата част от гражданите, въпреки че сам той сега не смятал за уместно да определи кой всъщност принадлежи към тази част от гражданството.

Изкашля се, извини се на присъстващите, като намекна, че днес въздухът е доста влажен, и добави, че според него начинът, по който народът ще изразява волята си, би могъл да се покрие с едно всеобщо изборно събрание. Каза, че според него било разумно подобно събрание да може да тълкува, променя или прекратява действието на законите, защото, ако законът се прави от един човек, той би могъл да го състави лошо, било от невежество, било от лукавство; добави, че не е нужно да припомня на присъстващите колко подобни случаи са станали напоследък. Забелязах, че присъстващите, които се посмутиха от началните му думи, не можеха да не се съгласят с казаното накрая, тъй като очевидно всеки един от тях си мислеше за различни хора и всеки смяташе, че няма по-лоша личност от личността, за която си мислеше.