Името на розата [Il nome della rosa - bg]

Но като че ли старецът не бе чул нищо. Нещо повече — тръгна в обратна посока, докосна някакъв монах и му каза нещо. Монахът го хвана внимателно за ръка и го поведе навън. В този миг Микеле се появи отново и извика Уилям. Моят учител реши.

— Моля те — рече той на Северин, — върни се веднага там, откъдето си дошъл. Затвори се и ме чакай. А ти — обърна се към мен — тръгни след Хорхе. Дори и да е дочул нещо, не вярвам, че ще поиска да го заведат до болницата. Искам да разбереш къде е отишъл.

Понечи да се върне в залата и в същия миг забеляза (забелязах го и аз) Аймаро, който си пробиваше път в блъсканицата, за да последва излизащия Хорхе. Тук Уилям прояви непредпазливост, защото викна от единия край на нартиката на Северин, който прекрачваше прага на външната врата:

— Моля те. Не допускай никого… ония документи не бива да се върнат там, отдето са излезли!

Тъкмо се канех да последвам Хорхе, зърнах ключаря, който се беше облегнал на рамката на вратата; той бе чул казаното от Уилям и поглеждаше ту моя учител, ту билкаря, а по лицето му бе изписан страх. Видя, че Северин излезе на двора, и го последва. Стоях на прага и се боях да не изпусна Хорхе, който още малко и щеше да изчезне в мъглата; но и двамата, запътили се в противоположни посоки, щяха да потънат в сивкавата пелена. Премислих набързо какво да правя. Беше ми наредено да следя слепеца, защото съществуваше опасението, че ще отиде в болницата. А той заедно със своя придружител тръгнаха в друга посока — прекосяваше вътрешния двор, но отиваше към църквата или Зданието. Ключарят сигурно бе решил да тръгне след билкаря, а нали Уилям се безпокоеше затова, дето можеше да се случи в лабораторията. Затова тръгнах след тия двамата, като същевременно се питах къде ли е отишъл Аймаро, стига, разбира се, да не беше излязъл по причини, съвсем различни от нашите.

Държах се на разстояние, достатъчно да не изгубя от очи ключаря, който пък забави крачките си, тъй като бе забелязал, че го следя. Той не можеше да разбере дали сянката, която го следва, съм аз, така както и на мен не ми беше ясно дали сянката, която следвах, бе той, но тъй като аз не се съмнявах, че е той, така и той не се съмняваше, че съм аз.

Като го принудих да ме следи, му попречих да следи отблизо Северин. Когато вратата на болницата изникна в мъглата, тя бе вече затворена. Слава тебе Господи, Северин бе успял да влезе. Ключарят се обърна още веднъж и ме изгледа — стърчах неподвижно като дърво от градината, — после като че ли намисли нещо и се запъти към кухнята. Рекох си, че съм си изпълнил задачата. Северин беше разумен човек, можеше и сам да се пази, нямаше да отваря никому. Нямах какво повече да правя и най-вече изгарях от любопитство да видя какво става в заседателната зала. Затова реших да се върна и да докладвам. Може би не постъпих правилно, може би трябваше да поостана и да пазя и щяхме да си спестим толкова много беди. Но това ми става ясно сега, а тогава не знаех, че ще стане така.