Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Уинифред бе отвърнала глава и вдишваше някаква течност от стъкълце с позлатено капаче. Глухо състрадание и смътно чувство на обида се промъкна в сърцето на Соумс. Дошъл бе да поговори за своето нещастие, да получи съчувствие от нея, а ето че и тя беше на същото положение, желаеше навярно да го обсъди и да получи съчувствие от брат си. Все така ще се случи! Никому сякаш не идваше наум, че и той има свои грижи и интереси. Сгъна листчето с петното и запита:
— Какво значи това?
Уинифред разказа спокойно историята с бисерите.
— Мислиш ли, че наистина е заминал, Соумс? Виж състоянието му, когато е писал писмото!
Щом желаеше нещо, Соумс подкупваше провидението, като си даваше вид, че го смята за невероятно, затова и сега отвърна:
— Не вярвам. Но мога да науча в клуба му.
— Ако Джордж е там, сигурно той знае — каза Уинифред.
— Джордж ли? — повтори Соумс. — Видях го на погребението на баща му.
— Тогава непременно е в клуба.
Здравомислещият Соумс се възхити от досетливостта на сестра си, но въпреки това промърмори недоволно:
— Добре, ще намина в петък. Съобщи ли на Парк Лейн?
— Казах на Емили — отговори Уинифред, като поддържаше модната привичка да нарича майка си по име. — Татко би могъл да получи удар.
Напоследък наистина криеха грижовно от Джеймс всяка неприятна вест. След като огледа пак мебелировката, сякаш искаше да установи истинското положение на сестра си, Соумс тръгна към Пикадили. Мръкваше, спускаше се студена октомврийска мъгла. Той вървеше бързо, с обичайното си затворено и съсредоточено изражение. Трябваше да свърши по-бързо поръчението, защото искаше да вечеря в Сохо. Щом чу от портиера на „Айсиум“, че мистър Дарти не е идвал днес, той погледна доверения служител и реши да го запита дали мистър Джордж Форсайт е в клуба. Оказа се, че е. Соумс, който гледаше винаги малко накриво братовчед си, защото подозираше, че обича да се шегува за негова сметка, последва сега лакея поуспокоен от мисълта, че Джордж бе току-що загубил баща си. Наследил бе вероятно трийсет хиляди извън дарението, което се освобождаваше от данък наследство. Намери го седнал до сводестия прозорец, загледан навън, пред чиния с недоизядени понички. Високата му, едра фигура в черно се издигаше почти заплашително, запазила все още необикновената стройност на ездача. Пълното му лице се усмихна леко, когато поздрави:
— Здравей, Соумс! Една поничка?
— Не, благодаря — промълви Соумс, като въртеше шапката си; и, с желание да изкаже някакво подходящо съчувствие, добави:
— Как е майка ти?
— Благодаря — отговори Джордж, — горе-долу. Цяла вечност не съм те виждал. Никога не ходиш на състезания. Какво ново в Сити?
Усетил лъх на шега, Соумс се затвори и отвърна:
— Исках да те запитам за Дарти. Чух, че…
— Изхвръкна чак в Буенос Айрес с хубавата Лола. За щастие на Уинифред и малките Дарти! Такова съкровище!
Соумс кимна. Колкото и да не се обичаха, двамата братовчеди се почувстваха изведнъж роднини, щом стана дума за Дарти.
— Чичо Джеймс ще може вече да спи спокойно — продължи Джордж. — Предполагам, че и от теб не е отмъкнал малко.
Соумс се усмихна.
— Ти го разбра най-правилно — каза приятелски Джордж. — Страшен безделник. Ще трябва да внимаваме за Вал. Винаги ми е било жал за Уинифред. Храбра жена е тя.
Соумс кимна отново.
— Ще се върна при нея — каза той. — Тя искаше да узнае с положителност. Може би ще трябва да предприемем нещо. Няма грешка, нали?
— Съвсем о’кей — каза Джордж (той именно бе измислил много от тия чудновати изрази, които в последствие се приписваха на други). — Снощи беше пиян като лорд, но все пак отплава тази сутрин. С Тускароре. — Измъкна една картичка и прочете насмешливо: — „Мистър Монтегю Дарти, до поискване, Буенос Айрес“. На твое място бих побързал да взема съответните мерки. Така ми досади снощи!
— Да — отвърна Соумс. — Но не винаги е много лесно. — И като разбра от погледа на Джордж, че му е припомнил собствената си история, стана и подаде ръка. Джордж също стана.
— Поздрави Уинифред. Ако питаш мен, трябва да я впишеш веднага в първите бракоразводни състезания.
На излизане Соумс го погледна отново скришом. Джордж бе седнал вече и гледаше пред себе си; изглеждаше грамаден и самотен в тоя черен костюм. Соумс не бе го виждал никога така смирен. „Все пак му е тежко сигурно — помисли той. Всеки наследник на Роджър е получил навярно по петдесет хиляди. Би трябвало да не делят имота. Ако има война, недвижимите имоти ще се обезценят. А чичо Роджър беше предвидлив човек.“ Образът на Анет изникна в притъмняващата улица: с кестенявата си коса и сини очи с тъмни ресници, със свежите устни и бузи, росни и разцъфнали, въпреки лондонския климат, със съвършената фигура на французойка. „Да вземе мерки!“ — помисли той. Когато влизаше отново в дома на Уинифред, срещна Вал; влязоха заедно. Нещо хрумна внезапно на Соумс. Братовчед му Джолиън беше изпълнител по завещанието на Айрин; първата стъпка, която трябваше да направи, беше да го посети в Робин Хил. Робин Хил! Странно, невероятно странно чувство пробудиха у него тия две думи! Робин хил… Къщата, дето не бяха живели нито ден… Съдбоносната къща! Там живееше сега Джолиън! Хм! И изведнъж помисли: „Разправят, че имал син в Оксфорд! Защо да не заведа Вал, за да ги запозная! Това може да ми послужи като предлог за посещението. Не ще бъде така очебийно… Да, ще бъде много по-неочебийно.“