Сага за Форсайтови

— Ти си невъзможен, Монти! (И този израз е бил употребен сигурно за първи път — така, под натиска на обстоятелствата, се е създавал английския език!)

Остави Дарти с пяна по черните мустаци, качи се в спалнята си, заключи вратата, натопи в гореща вода ръцете си и не мигна цяла нощ; мислеше как бисерите й красят друга шия и си представяше вниманието, с което съпругът й е бил, по всяка вероятност, възнаграден за тях.

Светският човек се събуди с чувството, че е загубил мястото си в обществото, и си спомни смътно, че го бяха нарекли „невъзможен“. Постоя още половин час — докато разсъмна — в креслото, дето беше спал — сигурно най-нещастния половин час в живота му, защото и за един Дарти дори краят е трагичен. А той разбираше, че е стигнал до края. Никога няма вече да спи в своята трапезария и да се събужда, когато утринните лъчи проникнат през завесите, купени от Уинифред от „Никънс и Джарвис“ с парите на Джеймс. Никога вече, след като се е търкалял в леглото и полежал в горещата вана, няма да закусва печени бъбречета на палисандровата маса. Извади портфейла си от джоба на фрака. Четиристотин лири в банкноти от по пет и десет лири — остатъкът от сумата, за която снощи бе продал своята половина от Маншетеното копче на Джордж Форсайт, който спечелил на състезанието, не бе намразил кобилката, както я мразеше сега Дарти. Балетът от „Пандемониума“ заминаваше в други ден за Буенос Айрес, а заедно с балета заминаваше и той. Не бе получил още цялата стойност на бисерите; вкусил беше само от ордьовъра.

Промъкна се крадешком на горния етаж. Не посмя да се изкъпе, нито да се обръсне (нямаше топла вода); само се преоблече и прибра набързо, каквото успя. Тежко беше да изостави толкова лачени обувки, но човек все трябва да пожертва нещо. Излезе на площадката с куфар във всяка ръка. Домът беше съвсем тих — домът, дето бяха заченати четирите му деца. Странен беше тоя миг, когато се спря пред вратата на съпругата си, която бе харесвал — а може би и обичал! — и която го бе нарекла „невъзможен“. Бронира се с този израз и тръгна на пръсти; но не можа да отмине така лесно и следващата врата. Тук спяха дъщерите му. Мод беше на училище, обаче Имоджин си беше в къщи; и недоспалите очи на Дарти овлажняха. От четирите му деца тя най-много приличаше на него със своите тъмни коси и сластни кестеняви очи. Тъкмо сега израства прекрасното създание! Той остави двата куфара. Почувства болка от това почти официално отричане от родителските си права. Утринната светлина озари едно лице, сгърчено от истинско вълнение. Измъчваше го не някакво лицемерно разкаяние, а искрено бащинско чувство и тъжната мисъл: „за последен път!“ Овлажни устни; непреодолима нерешителност скова за миг нозете му в карираните панталони. Тежко… тежко е да си принуден да напуснеш по такъв начин своя дом!