Мисията на посланика
- Автор: Канаван Труди
- Серия: the traitor spy trilogy #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ем Би Джи Тойс“,
- ISBN: 978-954-2989-10-3
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мисията на посланика». Краткое содержание книги:
Когато научава, че Лоркин е попаднал в опасност, Сония е принудена от закона, който забранява на Черните магьосници да напускат града, да се довери на Денил с надеждата, че посланикът ще спаси сина й. Междувременно Сери се нуждае от нея повече от всякога. Някой започва да убива Крадци и когато семейството му става негова жертва, той намира доказателства, че Ловецът на Крадци използва магия.
Или някой от членовете на Гилдията избива крадците един по един, или по улиците отново броди магьосник-отстъпник. Но този път той има пълен контрол над силата си — и е готов да я използва, за да убива.
„В тази книга има всичко, което човек може да поиска от едно фентъзи.“
Deathray
„Канаван успява да постигне идеалния баланс, смесвайки умело политиката на магьосниците и посланиците с драматизма на улицата.“
Publishers Weekly
„Превъзходно завръщане във вселената на черните магьосници. «Мисията на посланика» е отлично начало на една нова, обещаваща поредица от Труди Канаван.“
Ерин Бритън, bookgeeks.co.uk
Труди Канаван живее в мелбърнското предградие Фърнтри Гъли, в малка къща на един планински склон, близо до гората. Откакто се помни измисля истории за неща, които не съществуват, и е изумена, когато първият й публикуван разказ печели през 1999 година наградата „Ауреалис“ за най-добър кратък фентъзи разказ. Освен като илюстратор и дизайнер на свободна практика, тя работи и като графичен дизайнер и художествен директор на „Ауреалис“, австралийско списание за фентъзи и научна фантастика. Можете да й пишете на адрес trudi@spm.net.au, а повече за Киралия и Гилдията на магьосниците можете на откриете на адрес www.orbitbooks.co.uk
— Не. Искам да науча повече за Изменниците. Те нямат роби и обществото им е устроено по съвсем различен начин от останалата част на Сачака. Мисля, че практикуват форми на магия, за които не сме чували — или не сме виждали от хиляди години. Мисля, че те са добри хора, с които може да установим приятелски отношения. Мисля… мисля, че трябва да повлияем върху добрата им страна, защото един ден може да си имаме работа с тях, вместо с хората, които днес управляват Арвис.
Денил изруга.
— Ако се стигне до война, не взимай страна! — предупреди го той. — Ако изгубят, няма да си защитен от последиците.
— Не очаквам да бъда — Лоркин сви рамене. — Осъзнавам какви проблеми може да създаде това на Гилдията. Засега е най-добре всички да се държат така, сякаш съм я напуснал. Не съм сигурен колко време ще остана тук — той се намръщи. — Има голяма вероятност да не ме пуснат, за да не разкажа на останалите къде се намира града им. Между другото, обясних всичко това на майка.
— О! Добре! — Денил подтисна въздишката си на облекчение. — Осъзнаваш ли какъв ужас изпитвах, че трябва да й разкажа за изчезването ти?
— Да — Лоркин се засмя. — Съжалявам за това — лицето му придоби сериозно изражение и той се намръщи. После наведе поглед и разтвори пръстите на едната си ръка. На дланта му лежеше кръвен пръстен. Той го подаде на Денил с очевидна неохота. — Вземи го. Не смея да го нося повече с мен. Ако го намерят, това няма да ми помогне в опитите ми да спечеля доверието им, а не искам да попада в други ръце.
Денил взе пръстена.
— На Сония ли е?
— Да — някакво движение привлече погледите им. Над купчината камъни се вдигна прах. Погледът на Лоркин проблесна и той се изправи. — Трябва да вървя.
В този момент Унх се обърна и ги погледна. Денил отново си спомни за пещерата със скъпоценните камъни.
— Приятелят ми тук — той е от племето Дюна, между другото, разказа ми нещо интересно онзи ден. Хората му имат познанието да създават камъни като онези в Пещерата на абсолютното наказание.
В очите на Лоркин проблесна интерес.
— Освен това ми каза — продължи Денил, — че Изменниците са откраднали това познание от народа му. Не е зле да го имаш предвид. Новите ти приятели сигурно имат някои не особено приятни черти.
Младият магьосник се усмихна.
— Че кой ги няма? Но ще го имам предвид. Това е интересна информация. Много интересна! — той присви очи за миг, после погледна към Денил и го хвана за ръката. — Довиждане, посланик! Надявам се новият ти помощник да се окаже по-полезен от мен!
Денил стисна ръката му. В този миг звуците отново се появиха и той подскочи стреснато. Лоркин се отдалечи, като се спря да каже нещо на туземеца. Денил се изправи, отиде при Унх и двамата изпратиха с погледи отдалечаващия се магьосник.
— Какво ти каза той? — попита Денил, когато Лоркин се изгуби от погледа му.
— Каза: „Ти си единственият, който е в опасност“ — отвърна Унх. — Има предвид, че Изменниците се страхуват, че може да ви отведа в града им.
— Не и без помощта на магьосник, може би.
Туземецът го погледна и се усмихна.
— Не.
— Значи трябва колкото се може по-бързо да те махнем оттук. Какво ще кажеш да се прехвърлим с левитация над тази купчина камъни и да видим дали някой от сачаканските ни спътници е успял да се измъкне.
— Добра идея — съгласи се туземецът.
Когато най-после се разделиха със Скелин, Сония искаше едновременно да изкрещи от яд и да заликува от облекчение.
„Досега Денил би трябвало не само да е открил Лоркин — помисли си тя, — но сигурно се е провела и битка, погребали са мъртвите и са отпразнували победата. Оусън сигурно е спрял да се чуди къде съм, установил е, че изобщо не съм ходила в болницата и е наредил на Калън да започне да се подсилва за предстоящото ми търсене.“
И всичко това за нищо. Е, не съвсем за нищо. Все пак бяха намерили една отстъпничка. Само че не онази, която търсеха.
Поне се бе отървала от Скелин и най-накрая се прибираше в Гилдията.
Но тогава се случи нещо, което изпепели цялото й желание да побърза да научи новините. В главата й прозвуча гласът на Лоркин. И тя долови отсенки от чувствата му.
Усещането бе много поучително. Беше забравила колко ефективен може да е кръвният пръстен при прехвърлянето на съзнанието на приносителя му. За съвсем кратко време тя не само успя да научи, че Лоркин е жив, а и че не се страхува за живота си и е изпълнен с надежда. Макар да не бе съвсем сигурен как ще се отнасят към него хората, при които се намира, той ги уважаваше и смяташе, че са добронамерени към него. Беше лапнал по жената, която го бе спасила, но това не бе единствената причина да се чувства задължен към нея.