С дъх на скандал
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «С дъх на скандал». Краткое содержание книги:
— О, не помислих за това.
— Трябваше, но няма значение. Искам да те успокоя, че не е необходимо да се страхуваш. Най-лошото, което може да се случи, е да забременееш.
Тя го погледна.
— Никога не бих те вързала с едно бебе. Очите му се забиха проницателно в нейните.
— Не мога да си представя нищо по-хубаво от това. Попита го на един дъх:
— Значи ли това, че ме обичаш?
— Точно така.
— Аз също те обичам, Дилън. Обичам те! — Целуна нежно устните му и отново се облегна на рамото му.
Чуваха единствено тупкането на собствените си сърца и поскърцването на старото въже. Останаха на люлката дълго още след като спря.
Майръджейн Грифит паркира своя сив форд седан на полукръглата алея пред къщата на Иван Пачет. Поканата на Нийл за закуска й дойде като гръм от ясно небе. Тя се пенсионира преди две години и оттогава не беше виждала и чувала Пачетови. Често си мислеше колко невъзпитано от тяхна страна бе да й подарят позлатена карфица, да се ръкуват с нея, а после напълно да забравят, че е работила за тях цели тридесет и пет години.
Хората я отбягваха и Ламър бе виновен за това. Кой искаше да е близък с майката на човек, починал позорно в престъпен, варварски град? Не вярваше нито дума на хорските приказки. Ламър не е бил извратен. Не беше се ангажирал в отвратителни отклонения. Почина от пневмония и рядка форма рак на кожата.
И до ден-днешен не искаше да повярва на неговите чудовищни предсмъртни признания. Беше изрекъл невероятни неща, тъй като съзнанието му бе помрачено от болкоуспокояващите лекарства и медицинския персонал, впуснал се на лов за вещици. Всички в Сан Франциско се ужасяваха от болестта СПИН и който се разболееше тежко, получаваше тази диагноза.
Очевидно и Пачетови бяха престанали да вярват на лъжите, иначе никога не биха я поканили в дома си. Погледна към внушителната фасада, за която винаги им бе завиждала, и си сложи бели памучни ръкавици. Поради нервната възбуда ръцете й непрекъснато се потяха.
За какво ли искаше да я види Иван? Нийл беше намекнал, че е важно и спешно. За нея наистина нямаше значение какво си бе наумил. Просто беше поласкана да е тук.
Муселиновата й рокля на цветя беше подходяща за сутрешната среща. Имаше я от няколко години, бе стилна и качествена дреха. Баща й беше казвал винаги, че е по-добре да притежаваш едно, но качествено нещо, отколкото дузина, но под нивото. Когато Майръджейн излизаше из центъра на града, възмущаваше се от облеклото на днешните жени. Изглежда им беше безразлично какво носят. Човек не можеше да разграничи свестните хора от пропадналите, защото всички се обличаха еднакво лошо.
Благоприличието и сдържаността бяха черти от миналото — както и рода Кауънови, както семейното имение. Напоследък беше чула, че е продадено. Носеха се слухове, че банката с радост се отървала от него. Плака горчиво, като разбра.
Тъжно е, но някои работи бяха невъзвратими. Никога нямаше да живее в къщата отново, но и до последния си ден щеше да се придържа към благородните традиции от миналото. Никога нямаше да се появи на публично място с панталони или да отиде на обществено събиране без ръкавици и кърпичка. Докато изкачваше стълбите към верандата, оправи широкополата си сламена шапка, подходяща до пет часа следобед. Не можеше да се каже за Кауънови, че не знаят как да се държат с достойнство и изисканост. Беше последната от рода и смяташе за свое лично задължение да запази репутацията на моминското си име.
Когато прислугата на Иван отвори вратата, гостенката подаде визитната си картичка.
— Аз съм Майръджейн Кауън Грифит. Господин Пачет ме очаква.
Когато пристигнаха пред дома й, Джейд помоли Дилън да влезе с нея.
— Погледни ме на какво приличам — възпротиви се той. — Не съм се бръснал, а космите по гърдите ми са залепнали от сока.
— Не си по-зле от мен. Моля те! Искам да ти приготвя закуска.
— Но аз не те заведох първо на вечеря.
— Какво имаш предвид под „първо“?
Той се засмя на сияещия й поглед.
— Ще вляза само за едно бързо кафе. Прегърнати през кръста, те вървяха полека към предния вход.
— Откъде си сигурна, че Грейъм и Кети не ме очакват вътре със заредени пушки?
— Те ще се радват за нас — каза тя и му се усмихна.
— Откъде знаеш?
— Защото аз съм щастлива! — Джейд мина пред него и почти се блъсна в Кети, която бързаше навън. — Добро утро.
— Слава богу, че се върнахте — изрече задъхано възрастната жена. — Току-що се събудих и намерих бележка от Грейъм. Взел е колелото да ви срещне при фургона на Дилън.
Джейд не обърна внимание на въпросителната интонация в края на Кетиното изречение.