Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Федър знае със същата математическа увереност, която е изпитал Поанкаре при решаване уравненията на Фукс, че това гръцко „арете“ е липсващото звено, което завършва модела, но продължава да чете, за да се увери докрай.
Ореола около главите на Платон и Сократ вече го няма. Федър вижда, че те последователно правят точно онова, в което обвиняват софистите — използват емоционално убедителен език с далечната цел да направят по-слабия аргумент, става дума за диалектиката, да изглежда по-силният. Ние винаги заклеймяваме у другите, мисли си той, онова, от което най-вече се боим у самите себе си.
Но защо? Федър недоумява. Защо да се унищожава арете? И в същия момент отговорът идва. Платон не се е опитвал да унищожава „арете“. Той го е запечатал, направил е вечна, постоянна идея от него; превърнал го е в твърда, неподвижна, Безсмъртна истина. Направил е от „арете“ доброто, най-висшата форма, най-висшата от всички идеи. Тя е подчинена само на самата Истина, в един синтез на всичко дотогавашно.
Ето защо качеството, до което бе стигнал Федър в класната стая, изглежда така близко до доброто на Платон. Платоновото добро е взето от реториците. Федър търси, но не може да открие по-раншен космолог, който да е говорил за доброто. Това е от софистите. Разликата е, че за Платон доброто е твърдо установена, вечна и непоклатима идея, докато за реториците то изобщо не е идея. Доброто не е форма на действителността. То е самата действителност, постоянно изменяща се, в основата си непознаваема в каквато и да било установена, твърда форма.
Защо бе сторил това Платон? Федър вижда философията на Платон като резултат от два синтеза.
Първият синтез се опитва да изглади различията между последователите на Хераклит и Парменид. И двете космологически школи поддържат безсмъртната истина. За да спечели битката за истината, при която „арете“ й е подчинено, срещу враговете си, които учат, че истината е подчинена на „арете“. Платон трябва на първо място да разреши вътрешния конфликт сред вярващите в истината. За да направи това, той казва, че безсмъртната истина не е само промяна, както твърдят последователите на Хераклит. Тя не е просто неизменна същност, както учат последователите на Парменид. И двете безсмъртни истини съществуват заедно като идеи, които са неизменни, и видимост, която се променя. Ето защо Платон намира за нужно например да раздели „конското“ от „кон“ и да заяви, че „конското“ е реално, установено, истинно и неизменно, докато конят е най-обикновено, неважно, преходно явление. „Конското“ е чиста идея. Конят, който виждаме, е сбор от променливи видимости, един кон, който може да си живее, да старее, да се движи наоколо колкото си ще и дори да умре, без да попречи на конското, което е безсмъртният принцип и може да съществува вечно „в света на боговете от миналото“.
Вторият синтез на Платон изследва включването на софисткото „арете“ в това противопоставяне на идеи и видимости. Той му отрежда най-почетно положение, подчинено единствено на самата истина и метода, по който тя се постига — диалектиката. Но в опита си да съедини доброто и истината, като превръща доброто в най-висша от всички идеи, Платон все пак узурпира мястото на „арете“ в диалектично определената истина. След като доброто вече е овладяно веднъж като диалектична идея, не е трудно за друг философ да дойде и да докаже с диалектически методи, че „арете“, доброто, може по-изгодно да се сведе на по-ниско равнище в „истинния“ ред на нещата, така че да е по-съвместимо със същината на диалектиката. Този философ не се забавя много. Името му е Аристотел.
Аристотел разбира, че този смъртен кон, взето от света на видимото, който пасе трева, разкарва хората насам-натам и ражда малки кончета, заслужава далеч по-голямо внимание от онова, което му отделя Платон. Той казва, че конят не е най-обикновена видимост. Видимостта се придържа към нещо независимо, което като идеите е неизменно. Това „нещо“, към което се придържа видимостта, той нарича съдържание. И в този момент, а не преди него, се ражда нашето съвременно научно схващане за действителността.
При Аристотел „четеца“, чиито познания за троянското „арете“ подозрително отсъстват, формите и съдържанията доминират над всичко. Доброто е сравнително незначителен клон от знанието, наречено „етика“; разумът, логиката, знанието, това е най-важно за него. „Арете“ е мъртво, а на науката, логиката и университета, каквито ги знаем днес, е връчен програмният им документ: да откриват и въвеждат безкрайно множество форми за съществените елементи на света и да наричат тия форми знание, като ги прехвърлят на бъдещите поколения под формата на „системата“.