Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Върви с мен, скоро ще ги настигнем. Освен ако вампирите не поддържат същата скорост като Велхеор, разбира се.
— Малко вероятно е — увери ме Мирон. — В края на краищата са пострадали в боя. Единият още там лежеше на земята в безсъзнание, а може и да е бил мъртъв.
О, да, бях забравил. Значи в най-добрия случай ще се изправя само пред два вампира. Или все пак пред три?
— Но тялото го няма — казах аз. — Излиза, че е тръгнал с другите двама? Или са го носили?
Така че колко бяха? Всъщност, като си спомня думите на Велхеор, че дори с един не мога да се справя, какво значение имаше?
След около пет минути се натъкнахме на тялото на вампира.
— Изглежда, че Велхеор все пак е убил един от тях.
Предпазливо се приближих до тялото, държейки кукри в готовност.
— Да, наистина е мъртъв — признах след проверката. — Странно само, че не е станал на пепел, качулката му е разкъсана.
— Ти и такива прости неща ли не знаеш? — изуми се Мирон. — Вампир, убит от кукри, не става на пепел. Не знам защо, но е така.
„Но това е страхотно!“ — зарадвах се аз. Ако успеем, ще получим още един боец или, в краен случай, ще използваме съживения вампир като отвличаща маневра. Как само да накарам черепа по-бързо да вдигне този труп?
Измъкнах черепа от колана и го поставих върху тялото на вампира.
— Какво е това? — попита любопитно Мирон. — Забелязах, те често го държиш в ръцете си по време на пътуването, но все забравях да попитам.
— Череп — отвърнах кратко, не исках да навлизам в подробности.
— Наистина ли? — усмихна се мъжът. — Не бях забелязал. И защо ти е?
— Ще се опитам да съживя този вампир, така че да ни помогне.
— Уау! — възторжено възкликна Мирон. — А той ще те слуша ли?
Хмм… много правилен въпрос. Но имах една идейка как да накарам този череп да изпълнява заповедите ми. Най-вероятно последният ми сън беше свързан с превръщането ми в нисш вампир, но ако не беше, тогава можеше да бъде подсказка.
Измъкнах кукри, порязах внимателно китката си и капнах капка кръв на артефакта. Едва кръвта го докосна и черепът започна да вибрира и да потъмнява.
„Получи се! — зарадвах се аз, но веднага се стегнах: — И какво ще стане сега? Кой знае как това чудо ще реагира на кръвта… макар че до този момент сънищата, които всъщност не са сънища, ми носеха само полза.“
Черепът отначало почерня, а после придоби виолетово-червен оттенък и започна да изглежда още по-плашещо.
Вампирът отвори очи и се втренчи в нас с немигащи очи.
— Оживя! — извика Мирон, отскачайки настрани. — Мамка му, наистина оживя!
Внимателно взех в ръце почервенелия череп. Беше станал още по-топъл и като че ли дори беше започнал леко да пулсира.
Докато разглеждах променения артефакт, Мирон предпазливо се приближи до вампира и леко го срита.
— Зак, а защо само лежи?
— Радвай се, че не е скочил и не те е захапал за врата — усмихнах се аз. — А за това, как да го накарам да се движи, ще мисля сега.
Е, или поне ще се преструвам, че мисля. Вярно, че черепът реагираше по някакъв начин на кръвта, но какво ми даваше това?
— Нали знаеш, че с всяка минута Велхеор го водят или носят все по-далеч и по-далеч? — напомни Мирон.
— Да, знам! — отвърнах раздразнено и погледнах към търсещото заклинание. — Не ме разсейвай, и без това не мога да си събера мислите…
Да допуснем, че като използвах кръвта си, успях да настроя артефакта към себе си. Това беше най-логичната причина за промяна на цвета на черепа, а и единствената, която ми дойде наум. Така че сега нещо се е променило и може би артефактът вече ще изпълнява моите команди. Трябваше само да разбера как да ги давам.
— Времето изтича — нетърпеливо напомни Мирон.
— Какво си ме заръчкал? — избухнах аз. — Не мога просто да му кажа: „Стани!“
Вампирът скочи на крака толкова бързо, че дори да отскоча не успях.
— Леле, колко е послушен — ококори се Мирон.
Наистина ли беше толкова просто?
— Вдигни си дясната ръка — без особена увереност наредих аз и вампирът послушно изпълни заповедта.
— Накарай го да танцува — веднага предложи Мирон.
— Какви, дракон да ги вземе, танци?! Да хукваме по-бързо след вампирите! — подскочих аз и вече към неживия: — Следвай ни!
След първите няколко крачки се обърнах и като се уверих, че вампирът ни следва, хукнах с всички сили.
— Страхувам се, че ако тези вампири се движат със същата скорост като Велхеор, ние едва ли ще ги настигнем — тичайки, каза Мирон. — Да се надяваме, че приятелчето ти ще успее някак си да забави движението им.