Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
- Светът е пълен с безразсъдство - каза той. - Достатъчно, че да разклати сериозно вярата на човек.
- Ти го уби - каза един от наемниците, явно от онези хора с редкия талант да оповестяват на глас очевидното.
- Бог го уби. Аз просто бях ръката му.
- Бог явно е проклето копеле, а? - изграчи Савиан.
Джубаир кимна тържествено:
- Той е всяващ страхопочитание, безмилостен Бог и всичко се подчинява на замисъла му.
- Е, неговият замисъл ни остави с човек по-малко - намеси се Суийт.
Джубаир повдигна огромните си рамене:
-По-добре така, отколкото с разногласие в групата. Трябва да се държим един за друг. Ако не сме единни, как ще бди Бог над всички ни. -Той махна на Плачеща скала да потегля нагоре и пропусна един по един покрай себе си останалите наемници, до един с леко тревожни изражения на лицата. Един надникна надолу в пропастта и преглътна тежко.
Джубаир се наведе и вдигна от земята падналата от ръката на Сакри манерка.
- В Ул-Наб, града в Гуркул, в който съм роден, смъртта е нещо значимо. Полагат се какви ли не усилия за тялото. Цялото семейство оплаква мъртвия, а после процесията от оплаквачи тръгва по покрития с цветя път към гробището. А, тук, тук смъртта не означава нищо. Човек, който очаква повече от втори шанс, е глупак. - Той се загледа замислен в огромната каменна арка и скъсаната верига под нея и отпи от манерката. -Колкото повече вървя из тези непознати места по света, толкова повече се убеждавам, че идва краят на дните.
Лам издърпа манерката от ръката му, пресуши я на един дъх и я захвърли в пропастта след собственика й.
- Всеки ден е краят на дните за някого - каза той.
Клечаха сред останките от стените и камъни с избили по тях сяра и петна сол и се взираха в долината. Сигурно бяха стояли така, напрягайки очи през маранята, в продължение на цяла вечност, когато Плачеща скала за пореден път им изсъска да не се надигат, да се покрият зад руините и да си затварят устите. На Шай започваше да й писва от цялото това със-кане. Всъщност започваше да й писва от всичко. Беше изморена, пребита от дългия път, а нервите й бяха опънати до скъсване от страх, тревога и надежди. И надеждите бяха най-лошото от всичките.
От време на време Савиан се задавяше в приглушена кашлица и Шай го разбираше напълно. Сякаш цялата долина дишаше. Зловонната пара свистеше от пукнатини в скалите и ги превръщаше в призрачни видения, а после се спускаше надолу по склона към езерото на дъното на долината, където се присъединяваше към мъглата, която от време на време се разнасяше, но само за да се събере след малко отново.
Джубаир седеше със скръстени крака и ръце на гърдите, със затворени очи, огромен и неподвижен като камък, устните му мълвяха беззвучно, а челото му лъщеше от пот. Всичките се потяха. Ризата на Шай беше залепнала за гърба й, а косата й - за лицето й. Не можеше да повярва, че само преди няколко дни беше на път да умре от измръзване. Сега беше готова на всичко за една снежна преспа, в която да се хвърли с главата напред чисто гола. Пропълзя по влажните от парата камъни до Плачеща скала.
- Близо ли са?
Възрастният дух кимна едва забележимо.
- Къде?
- Ако знаех, нямаше да трябва да ги търся.
- Скоро ли ще хвърляме стръвта?
- Скоро.
- Надявам се, нямаш предвид наистина да е лайно - намеси се Су-ийт, който вече беше останал само по една риза, - защото хич не ми се ще да си свалям панталона тук.
- Тихо - изсъска Плачеща скала и протегна ръка назад да даде знак на останалите да мълчат.
В маранята на отсрещния склон на долината нещо се размърда - човешка фигура, прескачаше от канара на канара. Първоначално беше трудно да се каже със сигурност заради разстоянието и маранята, но изглеждаше като мъж. Когато приближи, видяха, че е висок, с едро телосложение и тъмна кожа, с гола глава и дълъг жезъл в едната ръка.
- Подсвирква ли си? - прошепна Шай.
- Шшт! - отвърна Плачеща скала.
Възрастният мъж остави жезъла до една плоска скала до водата, свали робата си, сгъна я старателно и я постави отгоре, после запрескача парчетата от някаква пречупена колона до самия край на водата.
- Не изглежда много страховит - прошепна Шай.
- О, страховит е - каза Плачеща скала. - Това е Уердинур. Моят брат.
Шай погледна възрастния дух - бяла като мляко, - после тъмнокожия мъж, който продължаваше да си подсвирква, докато газеше във водата.
- Не виждам много прилика.
- Излезли сме от различни утроби.
- Добре, че го каза.
-Кое?
- Това за утробата. Започвах да подозирам, че си се излюпила от яйце, толкова си емоционална.