Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
Ейкарин кимна бавно и цветовете на огъня заиграха по лицето му:
- Трябва да изпратим всеки годен да държи оръжие. Останахме шейсет, годни за бой, след като изпратихме хора на север, за да се бият с шан-ка, нали?
- Шейсет меча в оръжейната ми - поклати натъжено глава Шебат.
- Безпокоя се, че ще оставим в Ашранк само старци и деца - каза Хирфак. - Толкова сме малко...
- Скоро ще пробудим дракона - усмихна се при мисълта Юлстал.
- Скоро.
- Скоро.
- Следващото лято - каза Уердинур. - Или по-следващото. Но сега трябва да се защитим.
- Да ги прокудим оттам! - Ейкарин плесна кокалест юмрук в дланта си. - Трябва да слезем при гробниците и да прокудим диваците.
- Да ги прокудим, казваш? - изсумтя Юто. - Наречи го както искаш, нали не ти ще държиш острието.
- Държал съм предостатъчно остриета в живота си. Така да бъде, да ги избием тогава, щом така предпочиташ да го кажа. Да ги избием до крак.
- Всеки път ги избиваме до крак, а ето ги пак тук.
- А ти какво предлагаш да направим? - погледна я присмехулно той. - Да ги приветстваме в светите земи с отворени обятия?
- Може би е дошло време да го направим. - Ейкарин изсумтя презрително, Юлстал примижа и сгърчи лице, не можеше да повярва на ушите си, Хирфак поклати глава, но Юто не се отказа. - Нима не сме всички ние родени диваци? Нима Създателя не ни учи да говорим първо с мир и добро?
- Така е - каза Шебат.
- Отказвам да слушам подобни приказки! - Юлстал се надигна с мъка на крака и изпъшка от усилие.
- Но ще го направиш. - Уердинур му махна с ръка да седне обратно на камъка. - Ще седиш, ще се потиш и ще слушаш като всички останали тук. Юто е заслужила правото да говори. - Той я погледна в очите. - Но тя не е права. Диваци при езерото на Търсача? Подметките на външнозем-ци върху свещената земя? Върху камъните, по които са стъпвали краката на Създателя? - Чу ги да изръмжават недоволно при всяко от изброените кощунства и знаеше, че ги е спечелил на своя страна. - Какво предлагаш да направим, Юто?
- Не ми харесва, че само шестима от нас ще направят избора...
- Шестима са достатъчно - прекъсна я Ейкарин.
Юто видя, че всички са на страната на стоманата, и въздъхна дълбоко, после кимна с неохота.
- Да ги избием.
- Съветът каза думата си. - Уердинур се изправи, взе свещената кесия от олтара, клекна и загреба шепа земя от пода - свята земя от Аш-ранк, влажна, топла, пълна с живот, - изсипа я в кесията и я подаде на Юго. - Ти говори против решението, ти трябва да водиш.
Тя стана от камъка и пое кесията от ръката му.
- Не изпитвам радост от това - каза.
- Не е нужно да изпитваме радост от това, което ще направим. А просто да го направим. Приготви оръжията. - Уердинур постави длан на рамото на Шебат.
Шебат кимна бавно, надигна се с мъка от камъка и започна да облича робата си. Вече не беше млад и всичко това отнемаше време, още повече в случаите като този, когато осъзнаваше нуждата, но сърцето му отказваше да я приеме. Смъртта надничаше над рамото му, знаеше го, и беше прекалено близко, за да намери сили да го сподели с другите.
Отдалечи се с бавна провлачена крачка от парата и тръгна към вратата. Рогът прозвуча - пронизителен и стържещ, - призоваваше на оръжие. Сега младите щяха да оставят работата си и да излязат навън в нощта, ще се приготвят за поход и ще целунат близките си за сбогом. След тях щяха да останат не повече от шейсетима - само деца и старци. Стари и безполезни като него, над чиито рамене наднича смъртта.
Мина през Гората на сърцата, погали нежно неговото дърво и изпита нуждата да спре и поработи по него. Извади ножа си, огледа внимателно дървото и издялка мъничка стърготина. Стига за днес. Утре може би ще дойде пак. Замисли се колко ли много хора бяха работили по това дърво преди раждането му. И колко още ще работят по него след смъртта му.
Продължи да крачи в тъмнината. На раменете му тегнеше огромен като планина товар. Играещите светлини от фитилите на газените фенери проблясваха във вкопания в каменния под трижди благословен метал, с който бяха изчертани скиците на Създателя. Ехото от стъпките му наруши тишината на първия коридор към оръжейната. Вървеше и провлачва-ше болния си крак. Стара рана, която никога нямаше да заздравее. Славата от победата трае само миг, но раните са вечни. Шебат обичаше оръжията, защото Създателя учеше на любов към метала и добрата изработка, но всеки път ги раздаваше с тежест в душата.
- Създателя учи - запя той, докато сваляше един по един мечовете от излъсканите от пръстите на предците му дървени стойки на стената и ги подаваше в ръцете на младите, - че всеки удар с меч е негов провал. Победата е само в подадената ръка, в добрата дума и в безкористния дар. - Но той видя лицата на младите, докато взимаха от ръцете му инструментите на смъртта - очите им грейнали, пълни с жар, - и се страхуваше, че чуват думите на песента, но пропускат покрай ушите си смисъла им. Прекалено често напоследък Съветът говореше с езика на стоманата.