Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Камбъл? — питам внезапно. — Какво мислиш, че трябва да направя?
Той не се преструва, че не разбира какво го питам.
— Току-що проведох тежка битка, за да получиш правото сама да решаваш, така че няма да ти споделя какво мисля.
— Супер — отговарям и се намествам по-удобно на седалката си. — Дори нямам представа коя съм.
— Аз знам коя си. Ти си най-добрият чистач на дръжки в цял Провидънс. Остроумна си, избираш солетите от „Чекс Микс“, ненавиждаш математиката и…
В известен смисъл е страхотно да гледам как Камбъл се опитва да попълни дупките.
— … харесваш момчетата? — довършва той, но това, последното, е въпрос.
— Някои от тях стават — признавам, — но накрая сигурно всички ще пораснат и ще станат като теб.
Той се усмихва.
— Боже опази.
— Какво ще правиш сега?
Камбъл свива рамене.
— Може да ми се наложи да поема някой случай, за който наистина ще ми платят.
— За да осигуриш на Джулия условията, на които е свикнала?
— Да — разсмива се той. — Нещо такова.
За миг в колата става тихо, чувам единствено джвакането на чистачките. Пъхвам ръце под бедрата си й сядам върху тях.
— Това, което каза на процеса… наистина ли мислиш, че след десет години ще съм невероятна?
— Защо, Ана Фицджералд? Комплименти ли си просиш?
— Забрави, че съм те попитала.
Той ме поглежда.
— Да, наистина. Според мен след десет години ще разбиваш мъжки сърца, ще рисуваш на Монмартр, ще пилотираш бойни самолети или ще пътуваш през непознати страни — прави пауза. — А може би ще вършиш всичко това наведнъж.
Преди имаше време, когато също като Кейт исках да стана балерина. Оттогава обаче преминах през хиляда различни фази: астронавт, палеонтолог, подгряваща певица на Арета Франклин, член на Сената, рейнджър в Националния парк „Йелоустоун“. Сега, в зависимост от деня, понякога искам да стана микрохирург, поет, ловец на призраци.
Само едно нещо е постоянно.
— След десет години — признавам си — искам да съм сестра на Кейт.
Брайън
Пейджърът ми иззвънява точно когато Кейт започва нов курс на диализа. ПТП, две коли, Н — пътнотранспортно произшествие с ранени.
— Имат нужда от мен — обръщам се към Сара. — Ще се оправиш ли?
Линейката се устремява към ъгъла на „Еди“ и „Фаунтин“ — лошо кръстовище, като начало, станало още по-лошо от ужасното време. Пристигам, а ченгетата вече са отцепили мястото. Сблъсъкът е страничен: двете превозни средства са се забили едно в друго с такава сила, че са се превърнали в конгломерат от изкривена маса. Камионът е в по-добро състояние; задната част на по-малкото беемве буквално е изкривена като усмивка покрай предната. Излизам на проливния дъжд и спирам първия полицай, когото зървам.
— Трима ранени — докладва той. — Единият вече пътува към болницата.
Виждам как Ред се опитва да пререже вратата откъм страната на шофьора на второто превозно средство, за да стигне до жертвите.
— Какво имаме тук? — изкрещявам, за да ме чуе над воя на сирените.
— Първият шофьор се е забил през предното стъкло — изкрещява той в отговор. — Цезар я качи в линейката. Втора линейка идва насам. Доколкото виждам, тук има двама души, но и двете врати са се нагънали като акордеон.
— Да видим дали ще успея да пропълзя по покрива на камиона.
Започвам да се катеря по хлъзгавия метал и натрошеното стъкло. Кракът ми хлътва в дупка, която не съм забелязал. Изругавам и се опитвам да се освободя. С внимателни движения се издърпвам върху нагънатата кабинка на камиона и маневрирам напред. Шофьорът сигурно е прелетял през предното стъкло над малкото беемве; целият преден край на форда-150 се е врязал през страната до шофьора на спортната кола, все едно е направена от хартия.
Трябва да изпълзя от това, което доскоро е било прозорецът на камиона, защото двигателят стои между мен и хората в беемвето. Но ако се извъртя по определен начин, има малко пространство, в което мога да се събера и да застана срещу закаленото стъкло, покрито с бразди като паяжина и обсипано с червени пръски от кръв. И точно когато Ред успява да отвори вратата на шофьора и от нея със скимтене излиза куче, осъзнавам, че лицето, притиснато от другата страна на счупения прозорец, е на Ана.