Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Нямаше избор. Някога, мислеше си той, докато се приближаваше към карето с хана „Феникс“, много отдавна, имаше възможности, между които можеше да избере и които щяха да го отведат по друг път. Но онези дни бяха мъртви, а бъдещето се състоеше само от нощи, протежение от мрак, водещо надолу към вечната тъма. Рано или късно щеше да се срещне с Воркан и щеше да обрече живота си на Майстора на Гилдията, и толкова — щеше да се затръшне и последната врата.
И гневът му към несправедливостите, към световната поквара щеше да повехне в неосветените тунели под Даруджистан. В занаята на убийците последната жертва щеше да е самият той.
И това повече от всичко друго превръщаше замисъла на двамата с Мурильо в последния акт на човещина, който щеше да извърши някога. Измяната беше най-голямото престъпление за Ралик, защото отнемаше на човек всичко човешко и го превръщаше в гърчеща се от болка плът. Пред лицето на това дори убийството беше изход: ставаше бързо и слагаше край на мъката и отчаянието от безнадеждния живот. Ако всичко се осъществеше така, както бе замислено, лейди Симтал и онези, които бяха заговорничили с нея в измяната към съпруга й, лорд Кол, щяха да умрат. Можеше ли това да поправи злото, можеше ли да изравни везните на възмездието? Не, но можеше да върне на един човек живота и надеждата му.
Колкото до самия Ралик, такива дарове отдавна бяха изгубени и той не беше от онези хора, които ще ровят в пепелищата. Жарава не бе останала, пламъците не можеха да се разгорят отново. Животът принадлежеше на други хора и единствената му претенция към него беше властта му да им го отнема. Нито щеше да познае надеждата, ако някога го споходеше. Твърде много се бе отчуждил, твърде дълго бе живял като призрак.
Щом наближи входа на хана, Ралик зърна младия крадец да се приближава по улицата. Забърза се и подвикна:
— Крокъс!
Момчето трепна, но като видя, че е Ралик, спря и го изчака.
Ралик го хвана под мишницата и го поведе мълчаливо в една от страничните улички. След като потънаха в сенките, го стисна още по-здраво и го обърна към себе си.
— Чуй ме! — изсъска той, само на педя от стъписаното лице на момчето. — Тази нощ бяха избити най-добрите на Гилдията. Това не е игра. Да не си стъпил на покривите. Разбра ли ме?
Крокъс кимна.
— И кажи това на чичо си. В града има Нокът.
Момчето се ококори.
— И — продължи Ралик — има и още някой. Някой, който идва от небето и избива всичко наоколо.
— А чичо Мамът?
— Просто му кажи. А сега ме слушай внимателно, Крокъс. Това, което ще ти кажа, е между теб и мен, на четири очи, разбрано?
Крокъс отново кимна. Лицето му беше пребледняло.
— Останеш ли на този път, загиваш. Пет пари не давам колко възбуждащо изглежда всичко това — това, което е възбуждащо за теб, е отчаяние за други. Престани да се храниш с кръвта на града, момко. Нищо геройско няма в това да изсмукваш другите. Ясен ли съм?
— Да — прошепна Крокъс.
Ралик пусна ръката му и отстъпи назад.
— Върви. — Бутна Крокъс на улицата и изчака, докато момчето се скрие зад ъгъла. После вдиша дълбоко и се изненада, като видя, че ръцете му треперят, докато разкопчават яката на наметалото.
От сенките излезе Мурильо.
— Не съм сигурен, че ще подейства, приятелю, но опитът беше добър. — Сложи ръка на рамото на убиеца. — Майстор Барук има работа за нас. Круппе настоява да вземем и Крокъс.
Ралик се намръщи.
— Да го вземем? Значи ще напускаме Даруджистан?
— Боя се, че да.
— Вървете без мен. Кажете на Барук, че не сте ме намерили. Всичко е на ръба — в това число и нашият план.
— Още нещо ли е станало, Ном?
— Чу ли съобщението, което предадох на Крокъс за чичо му?
Мурильо поклати глава.
— Закъснях за сценката. Видях само как го мъкнеш към уличката.
— Добре — каза Ралик. — Ела да влезем. Тази нощ е такава, че може да накара и Гуглата да се усмихне, приятел.
Излязоха от уличката. Светлината на ранното утро се прокрадваше през ситната мъгла на дъжда.
В средата на покрива лежеше купчина пепел и кости, които изпукваха тихо и мятаха със съсък по някоя искра. Аномандър Рейк тикна ядосано меча си в ножницата.
— Пратих дванайсет от вас — изръмжа той на фигурата в черната пелерина, застанала до него. — Какво стана, Серрат?
Жената Тайст Андий явно беше на ръба на силите си.
— Потрудихме се здраво, господарю…
— Подробностите! — сряза я Рейк.
Серрат въздъхна.
— Джекарал е със счупен врат и три счупени ребра. Лицето на Борулд е размазано — счупен нос, счупена скула, счупена челюст…
— С кого са се били? — възкликна Рейк и се обърна стъписан към лейтенанта си. — Да не би Майсторът на Гилдията да е изпълзял от леговището си?