Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Бързия Бен се извърна към Калам.
— Хайде. Какво чакаш?
Калам затича с приятеля си, понесе се във въздуха до него. Щом стигнаха до ръба на покрива, погледна през рамо. Убиецът маг беше успял някак да потуши пламъците по дрехите си, залитна и се изправи. Появиха се и двама от другарите му.
— Скачай — каза Бързия Бен. — Аз ще ги задържа.
— С какво? — попита навъсено Калам.
Вместо отговор Бързия Бен извади някакво мускалче, превъртя се във въздуха и го хвърли. Калам изруга и скочи.
Мускалчето се удари в плочите на покрива и се пръсна с тънък звън. Тримата убийци спряха. Бързия Бен остана на място, с очи приковани в белия дим, вдигащ се от стъклените парченца. Сред пушека се оформи смътна фигура и започна да набъбва. Формата й беше почти безтелесна, струйките дим се изпъваха като нишки на места и се къдреха като вълна на други. Виждаха се само очите на съществото — две черни цепки, които се извърнаха към Бързия Бен.
— Ти — проговори то с детски гласец — не си господарят Тайсхрен.
— Така е — обясни Бързия Бен. — Но съм в неговия легион. Ти продължаваш да служиш на империята. — Посочи към другия край на покрива. — Онези тримата са врагове на империята, демоне. Тайст Андий. Дошли са тук, за да се опълчат на империята Малазан.
— Казвам се Бисер — тихо промълви демонът Корвалах и се обърна към тримата убийци. — Но те не бягат — добави Бисер малко изненадано.
Бързия Бен изтри с ръкав потта от челото си. Погледна надолу. Калам се беше превърнал в смътна сянка, чакаща в тъмната уличка.
— Знам — каза той тъжно. Това наблюдение беше изнервило и него. Един Корвалахрай на Тайсхрен можеше да срине цял град до основи, ако му хрумнеше.
— Те приемат предизвикателството ми — каза Бисер и отново се обърна към Бързия Бен. — Трябва ли да ги съжаля?
— Не — отговори той. — Просто ги убий и да приключваме.
— И се връщам при господаря Тайсхрен.
— Да.
— Ти как се казваш, магьоснико?
Той се поколеба, после отвърна:
— Бен Адефон Делат.
— Но ти май трябваше да си мъртъв — каза Бисер. — Така е белязано името ти в свитъците на Върховните магове, паднали пред империята в Седемте града.
Бързия Бен погледна нагоре.
— Идат още, Бисер. Чака те битка.
Демонът вдигна очи. Над тях се спускаха бляскави фигури, пет отпред и една отзад. Последният излъчваше такава сила, че Бързия Бен се присви и кръвта му се смрази. На гърба на фигурата беше пристегнато нещо дълго и тънко.
— Бен Адефон Делат — тъжно каза Бисер, — виж последния, който идва. Ти ме изпрати на смърт.
— Знам — прошепна Бързия Бен.
— Бягай тогава. Ще ги задържа, колкото да осигуря бягството ти. Повече не мога.
Бързия Бен се спусна от покрива.
Преди да се скрие от погледа му, Бисер проговори отново.
— Бен Адефон Делат, ще скърбиш ли за мен?
— Да — извика той, обърна се и бързо се спусна в мрака.
Ралик пристъпи в средата на улицата. От двете страни на широкия коридор се издигаха колони, от които стърчаха газови факли и мятаха кръгове синкава светлина по влажните плочи на каменната настилка. Лекият дъждец се беше върнал и загръщаше всичко в лъскаво сияние. Вдясно от него и отвъд жилищните сгради от тази страна на улицата на фона на тъмносивото небе проблясваха светлите куполи на Върховния Талантай.
Храмът беше една от най-старите постройки в града, каменните блокове на основите му датираха отпреди две хиляди години. Монасите на Талантай бяха дошли, като мнозина други, понесени от крилете на мълвата. За тази история Ралик знаеше по-малко, отколкото Мурильо и Кол. Вярваше се, че сред хълмовете е погребан някой от Древните народи, личност с огромно богатство и сила — дотолкова стигаха знанията му.
Но с този слух бяха свързани много последствия. Ако не бяха хилядите шахти, изкопани дълбоко в земята, пещерните кухини пълни с подземния газ, изобщо нямаше да бъдат намерени. И макар много от тези шахти да се бяха срутили или да бяха забравени през столетията, други все още оставаха, вече свързани с мрежа от тунели.
В един от тези многобройни тунели, нашарили като кошер терена под храма, чакаше Воркан, Майсторът на Гилдията на убийците. Ралик си представи как Оцелот се спуска, обременен от вестта за погрома, и на мършавото му лице се изписа усмивка. Никога не беше се срещал лице в лице с Воркан, но Оцелот изглеждаше подходящ за тези катакомби — поредният градски плъх, щъкащ сега някъде под краката му.
Някой ден, знаеше Ралик, той самият щеше да стане водач на клан, щеше да се срещне лице в лице с Воркан някъде долу. Зачуди се как ли щеше да го промени това и мислите му се изпълниха с неприязън.