Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Макар и да не беше точно така.

Вивиан знаеше точно в кой миг се бе влюбила в Джими Меткалф. Тя седеше на масата за закуска долу, Хенри ѝ разказваше някои неща от работата си в министерството, а тя кимаше, но си мислеше за една случка в болницата — нещо смешно, което беше направил Джими, за да развесели най-новия им пациент — и после се засмя противно на волята си, слава богу, в момент от разказа на Хенри, който той смяташе за забавен, защото той ѝ се усмихна, дойде да я целуне и каза:

— Знаех си, че и ти ще си на това мнение, скъпа.

Вивиан знаеше също, че чувствата ѝ не са споделени и че не би могла да ги признае пред Джими. Дори ако по някаква случайност той изпитваше същото, Джими и Вивиан нямаха бъдеще. Тя не можеше да му го предложи. Съдбата ѝ беше решена. Положението не ѝ причиняваше тревога или страдание, вече не. От известно време беше приела живота, който ѝ оставаше. Със сигурност не се нуждаеше от прошепнати неуместни признания или физически прояви на любов, за да се чувства цялостна.

Тъкмо обратното. Вивиан отдавна беше научила, още като дете на една самотна гара, на път да се качи на кораб за далечна страна, че може да контролира единствено живота, разиграващ се в съзнанието ѝ. В къщата на Кампдън Гроув, когато чуваше как Хенри си подсвирква в банята, подстригва си мустаците и се любува на профила си, ѝ стигаше да знае, че онова, което носи в себе си, си е само нейно.

Въпреки това се стъписа, когато видя Джими и Доли Смитам заедно на представлението. Бяха говорили един-два пъти за неговата годеница, обаче Джими винаги се затваряше, когато зачекнеха темата, затова Вивиан престана да пита. Беше свикнала да мисли за него като за човек, който няма друг живот извън болницата и други близки освен баща си. Обаче докато го гледаше заедно с Доли — колко нежно я държеше за ръка, как насочваше поглед към нея, — Вивиан се оказа принудена да се изправи срещу истината. Тя може и да обичаше Джими, обаче той обичаше Доли. Нещо повече, Вивиан разбираше защо. Според нея Доли беше хубава и забавна, беше преизпълнена с пламенен авантюризъм, който привличаше хората към нея. Веднъж Джими беше казал за нея, че "сияе", и Вивиан разбра какво е имал предвид. Разбира се, че той ще я обича, нищо чудно, че искаше да бъде мачтата за нейното превъзходно, издуто от вятъра платно — тя беше жена която би предизвикала подобна всеотдайност у мъж като Джими.