Зловеща паяжина [bg]

Килкъни зави рязко с парашута към приветстващия го попътен вятър. В ясната светлина на полярния ден той се носеше над почти равната повърхност от древен бял лед и скоростта му скоро се качи над четиридесет мили в час. Чуваше единствено свистенето на вятъра.

Бързо се върна към познатия режим: проверяваше парашута, хоризонта и висотомера. На петстотин фута над леда дръпна дясната контролна ръчка и бавно завъртя купола към вятъра. Докато скоростта му постепенно намаляваше, той дръпна еднакво силно и двете ръчки и огледа земята под себе си. Ледът сега идваше с шеметна бързина към него. Висотомерът бързо отчиташе спускането му, вече бе под двеста фута.

На сто фута от земята внезапно отпусна ръчките. Парашутът се плъзна напред и скоростта на падането се забави. Рефлексите, придобити с годините, се задействаха и точно в подходящия момент той дръпна регулиращите ръчки докрай и плавно се приземи на ледената равнина, покрила езерото Восток.

Разкопча презрамките си и бързо сгъна парашута, за да не го грабне вятърът. Свали бутилката с въздух и провери ножа, завързан на дясното му бедро.

Гледката във всички посоки беше еднаква, а странното движение на слънцето в небето го правеше безполезно като ориентир. Килкъни се въртя в кръг, докато на информационния дисплей не се появи ярката жълта линия, която сочеше станция „Восток“.

Затича се, бавно, за да свикне с терена. Снегът, който покриваше глетчера, беше твърд и ситен като пясък, а вятърът го оформяше в красиви замръзнали вълни.

Погледът на Килкъни постепенно се фокусира само върху следващите трийсет ярда и холографската линия, която го водеше.

Бягаше с отмерено темпо, следваше линията и наблюдаваше брояча, който показваше оставащото разстояние до станция „Восток“. Когато остана около една трета миля до целта, Килкъни вече можеше да различи неестествените за антарктическия пейзаж очертания. Според данните мястото беше на 78,6 градуса южна ширина, 106,8 градуса източна дължини.

Първо се показаха антените — шест вляво от станцията и една по-висока от другите, която самотно се извисяваше отдясно. Килкъни стигна до малка бразда в снега, която продължаваше по права линия — разчистена писта.

— Изчисти дисплея — нареди той на компютъра.

Огледа гладката ледена повърхност и забеляза, че по нея вече се образуват малки преспи. Направените от хората просеки по пистата явно не бяха скорошни, но не можеше да прецени точно откога са. Пое по пистата, докато не стигна основата на високата антена, после тръгна по пътека към двора на станцията. Покрай стените на станцията имаше големи ледени късове, останки от сизифовите усилия на руснаците да запазят сградите си от безпощадната прегръдка на леда.

Право напред стърчеше кула, в чиято основа се гушеше едноетажна постройка. Кулата стенеше, докато вятърът блъскаше по ръждясалите метални панели, които обгръщаха стоманения ѝ скелет. Килкъни си спомняше сондажната кула от фотографиите на станция „Восток“, които бе разглеждал на брифинга за проекта „Пикел“ — с нея руснаците бяха успели да изкарат проби от почти две мили навътре в глетчера. Като зави покрай металната стена на сградата до кулата, Килкъни стигна до малко прозорче встрани от вратата. Вътре беше тъмно и изглежда нямаше никого.