Камъните падат, всички умират [bg]

— Ооо, хммм — беше отговорът на Лия. — Да, ще ида да поговоря с него. Веднага се връщам!

В мига, щом я изгубих от поглед, взех да кръжа около плота, докато се уверя, че нито възрастният мъж, нито Бранди ще ми обърнат внимание. Мушнах се зад касата.

Чаша, пълна с химикалки. Купчинка бележници. Касова лента, книгоразделители, обичайните джунджурии — и мобилен телефон. Смартфон в блестящо лилаво калъфче. Джакпот.

Беше ми нужна по-малко от секунда, за да го достигна и дори още по-малко да се уверя, че принадлежи на Лия.

Установих връзка, разрових спомените в телефона, търсех нещо, което мога да взема. Не нещо голямо — не беше необходимо, — но определено нещо, което веднага да ми покаже разликата.

Така да се каже: не нещо в личността й, а във физическата й същност. Напрегнах сетивата си мъничко, съсредоточих мисълта си върху телефона, докато образът на Лия, с която бях разговарял току-що, се изясни, и в този момент го съзрях: малката бенка точно над устната й. Идеално.

Изтеглих я, беше съвсем лесно, като разопаковане на бонбон.

— Хей! Това е мое!

Подскочих. Исках да оставя телефона, но беше прекалено късно.

— Съжалявам, аз…

— Искаше да ми откраднеш телефона? — прекъсна ме тя и го дръпна от ръката ми. — Така ли?

Но докато се взирах в лицето й, отговорът заседна в гърлото ми.

— Ъъ — измънках, докато безуспешно се стараех да не гледам точката над устната й. Вратът ми се скова.

— Какво друго открадна? — настояваше тя.

Старецът ни погледна от другия край на магазина, а Бранди хукна към нас и в бързината събори няколко книги.

— Нищо не е откраднал! — Бранди се поколеба и погледна към мен. — Не си, нали така?

— Разбира се, че не съм! — заявих, тъй като краденето на нечия бенка не се брои. — Просто исках да знам колко е часа, а наоколо няма часовници и…

Лия посочи стената над касата. Там висеше часовник, два пъти по-голям от главата ми, а стрелката на секундарника тракаше звучно.

— О — отвърнах. — Аха.

— Е, ще купувате ли нещо — настоя Лия. — Ако не, мисля, че е по-добре да си тръгвате.

— Всъщност, да — заяви Бранди и вдигна книгата, в която се беше зачела.

Докато Лия я обслужи със стоическо мълчание, аз отидох да повикам Тео от задната част.

— Видях те да си приказваш с мацката от книжарницата — каза ми той. — Взе ли й номера? Жестока е.

— Също така е тотална гадина — отвърнах. — Да се махаме от тук. Време е за бургер.

Двамата с Тео изчакахме докато Лия прибираше книгата на Бранди в торбичка и после излязохме заедно. Чак след като се озовахме навън, Бранди ме попита какво се беше случило между мен и Лия.

— Нищо — казах.