Красива мистерия [bg]

С изключение на последния път, едва преди няколко месеца, когато ключов оратор бе главен инспектор Гамаш. Отначало Гамаш бе втрещил публиката си от хиляда полицаи, като им разказа за собствените си провали във всяка от тези три области. Къде е можело да се справи по-добре. И къде не бе успял да направи каквото и да било.

Подчерта и провалите на самата Sûretè. Ясно и точно изброи случаите, в които полицията бе излъгала, дори предала доверието на квебекчани. Отново и отново. Безпощадно обвинение срещу институция, в която Гамаш вярваше.

И точно това стана ясно.

Арман Гамаш вярваше в тях. Той вярваше в Sûretè и в Service, Integrite, Justice.

Той можеше да се справи и по-добре.

Те можеха да се справят и по-добре.

Като отделни личности и като сили на реда.

В края на речта му хилядата полицаи скочиха на крака и заръкопляскаха. Оживени. Вдъхновени.

С изключение — както забеляза Шарбоно — на една малка група. На първия ред. Те също се изправиха. Те също ръкопляскаха. И как би могло да е иначе? Но от мястото си в единия край Шарбоно ясно виждаше, че не влагат сърце в това. И само Бог знаеше какво се върти в главите им.

Това бяха комисарите от Sûretè. Командният състав. И министърът на правосъдието.

А сега на Шарбоно му се искаше да се наведе напред. През трупа. Да сниши глас и да каже: "Не знам защо този мъж е изпълзял дотук. Но със сигурност знам нещо, което трябва да чуете. В полицията може и да нямате чак толкова приятели, колкото си мислите. Колкото ви се иска да вярвате".

Той отвори уста да заговори, но я затвори и се вгледа в лицето на главния инспектор. В белезите и в дълбоките му умни очи.

Този човек знае, осъзна Шарбоно. Главен инспектор Гамаш знае, че дните му в полицията може и да са преброени.

— Какво мислите? — отново попита Гамаш.

— Мисля, че много добре е знаел какво точно ще му се случи.

— Продължете — подкани го главният инспектор.

— Мисля, че е направил всичко възможно, но е било твърде късно. Не е успял да се измъкне.

— Да — съгласи се Гамаш. — Нямало е къде да отиде.

Двамата мъже се спогледаха безмълвно. С разбиране.

— Но защо не е оставил съобщение? — попита Бовоар.

— Моля? — Шарбоно се обърна към по-младия мъж.

— Ами… видял е убиеца си, знаел е, че умира. Имал е силите да допълзи чак дотук. Защо не е използвал тази последна енергия, за да ни остави съобщение? — попита Бовоар.

Те се огледаха, но пръстта беше отъпкана. Не от тях, а от група монаси — добронамерени или не.

— Може и да е по-просто — добави Шарбоно. — Може да е постъпил като животните. Свил се е на топка, за да умре сам.

Гамаш усети прилив на симпатия към мъртвеца. Да умре сам. Почти със сигурност нападнат от човек, когото е познавал и комуто е имал доверие. Така ли е изглеждал Авел, когато е паднал на земята?

Тримата отново се наведоха над монаха.

Брат Матю бе закръглен мъж, попрехвърлил средната възраст, свикнал да си угажда приживе. Ако беше бичувал плътта си с нещо, то беше с ядене. А може би и пиене. При все че нямаше подпухналото червендалесто лице на чревоугодника.