Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Джолиън старши беше истински Форсайт и не можеше да хвали непринудено, особено нещо, от което наистина се възхищава.
— Не е лоша… има типична форсайтовска брадичка. Ще се чувствам самотен, Джо, когато Джун напусне тая къща.
Изражението на лицето му отново развълнува Джолиън младши както при първия поглед в клуба.
— Какво ще правиш тогава, татко? Предполагам, че си е изгубила ума по него?
— Какво ще правя ли? — повтори Джолиън старши с гневна нотка в гласа. — Тъжна работа е да живея тук сам. Не знам какъв ще бъде краят. Дано даде бог… — Той се сепна и добави: — Чудя се какво да правя с къщата.
Джолиън младши огледа стаята. Беше необикновено просторна и мрачна, оживена от огромни натюрморти, които помнеше още от времето, когато беше момче — заспали кучета, сложили муцуни върху купчина моркови, лук и грозде, изглеждащи странно в подобна близост. Къщата изискваше много излишни разходи, но той не можеше да си представи баща си в по-малко жилище; и всичко му се стори още по-смешно.
В голямото кресло със странична подставка за книга, побелял, с високо чело — безвластен представител на своя род, класа и вяра, олицетворение на сдържаност, ред и привързаност към собствеността, Джолиън старши беше най-самотният човек в Лондон.
Седеше сред мрачния разкош на тази стая — играчка във властта на мощни сили, които не искаха да знаят за родове, класи и вери, а вървяха машинално, със страхотни крачки, към незнайни цели. Така поне го виждаше пристрастното око на Джолиън младши.
Бедният остарял татко! Това беше, значи, краят, целта, до която бе доживял със своята великолепна сдържаност! Да остане съвсем сам, да чувства как старее, без да има на кого да продума!
Джолиън старши погледна на свой ред сина си. Искаше му се да разговаря за толкова много неща, за които не бе имал възможност да приказва през всичките тия години. Невъзможно беше да сподели с Джун убеждението си, че имотите в Сохо ще поскъпнат; безпокойството си от страшното мълчание на Пипин, директора на „Новото минно дружество“, на което беше отдавна председател; възмущението си от бързото падане на американските акции. Не можеше дори да обсъди с какъв документ най-сигурно ще отърве наследниците си от плащане на безвъзмездно мито. Най-после, под влиянието на чашата чай, който не преставаше да разбърква, реши да започне. Пред него се разкри нов живот, обетована земя за разговори, дето можеше да намери пристан сред приливите от предчувствия и съжаления; дето можеше да успокои душата си, да я успокои с размишления как да огради собствеността си и да увековечи единствената частичка, която щеше да остане от него.
Джолиън младши умееше да слуша — това беше най-добрата му черта. Не отделяше поглед от лицето на баща си и само от време на време задаваше по някой въпрос.
Часовникът удари един, а Джолиън старши още не беше свършил; но при тоя звук си спомни принципите си. Извади джобния си часовник, погледна го изненадано и каза:
— Трябва да лягам, Джо.
Джолиън младши стана и подаде ръка на баща си, за да му помогне. Старческото лице изглеждаше хлътнало и уморено; очите бяха извърнати упорито настрани.
— Довиждане, моето момче, пази здравето си.
Постояха един миг, после Джолиън младши се обърна и излезе. Очите му бяха замъглени; усмивката му угасна. Нито веднъж през тия петнайсет години, откакто бе открил, че животът не е лесен, не бе му се струвало, че е така необикновено сложен.
Вечеря у Суидин
На кръглата маса в оранжево-бледосинята трапезария на Суидин, която гледаше към парка, бяха наредени дванайсет куверта.
Кристален полилей със запалени свещи висеше над нея като огромен сталактит, озарявайки големите огледала в позлатени рамки, мраморните плочи на страничните маси и тежките позлатени столове с бродирани седалки. Всичко тук доказваше оная любов към красотата, така дълбоко вкоренена във всяко семейство, която е трябвало да си проправя със собствени сили път в обществото от по-низшите недра на природата. Суидин изпитваше наистина ненавист към простотата и любов към позлатата, с която винаги минаваше в очите на съдружниците си за човек с много добър, макар и прекалено разкошен вкус; а съзнанието, че още с влизането си в неговия дом човек получава представа за богатствата му, го изпълваше с дълбоко, непрекъснато щастие, каквото нищо друго в живота навярно не би могло да му даде.
След като се оттегли от комисионерството, една, по негова преценка, неприятна професия, особено поради това, че той занимаваше само с продажбите на търг, Суидин се бе отдал изцяло на вродените си аристократични вкусове.