Някой бди над теб

— Открихте ли хижата?

— Не, госпожо. Съжалявам. Нямаме новини, само още въпроси. — Шрадер кимна към подноса с недокосната закуска и каза: — Ако се канехте да закусвате, моля. Ще почакаме.

— Сестрата отиде да ми донесе нещо друго.

Медицинската сестра влезе точно в този момент, сякаш се бяха наговорили, бутайки количка с огромна кошница, пълна с круши, наредени върху бледожълт сатен. Кошницата бе украсена с красива златиста панделка.

— Тази кошница беше в стаята на сестрите. Крушите не са ли направо изумителни? — попита жената и повдигна голям сочен плод. После огледа кошницата и рече: — Май че няма картичка. Сигурно е паднала. Сега ще ви оставя насаме с посетителите ви.

Лий взе крушата, която жената й подаваше, и се загледа в нея. Напомни й за последната закуска с Логан и сълзите отново опариха очите й. Обви с длани ароматния плод и спомените я отнесоха при съпруга й, при неговата усмивка. Две сълзи се търколиха по страните й.

— Госпожо Манинг?

Лий се засрами и избърса сълзите.

— Съжалявам… Просто съпругът ми винаги ме дразнеше. Казваше, че съм пристрастена към крушите. От години почти всяка сутрин изяждам по една.

— Предполагам, че много хора знаят за този ваш навик? — подхвърли Литълтън.

— Не е тайна. Случвало се е да се шегуваме за това пред други хора. Тези круши сигурно са изпратени от Хилда или от секретарката ми, а още по-вероятно е да са от магазина, от който обикновено си купуваме плодовете — обясни тя и кимна към черните метални столове до леглата. — Моля, седнете.

Литълтън премести столовете близо до леглото, докато Шрадер обясняваше ситуацията:

— Картата ви не бе така точна, както се надявахме. Имаше някои разминавания в посоките, някои от ориентирите ги нямаше, може би са били затрупани от снега. Разговаряхме с всички агенти на недвижими имоти в околността, но никой не знае нищо за мястото в планината, за което ни говорихте.

Внезапно на Лий й хрумна толкова очевидно разрешение на проблема, че се учуди как никой от детективите не се е сетил за него.

— Когато стана катастрофата, бях близо до хижата. Човекът, който ме е намерил на пътя, ще знае точно къде е станало! Говорили ли сте с него?

— Още не сме — отвърна Шрадер.

— Но защо? Защо се лутате из планината и се опитвате да се съобразите с невярната ми карта, вместо просто да питате онзи човек?

— Не можем да говорим с него, защото не знаем кой е.

Заболя я главата от раздразнение.

— Няма да е много трудно да го откриете. Попитайте шофьорите на линейката, която ме докара. Те сигурно са го виждали и са говорили с него.

— Опитайте се да се успокоите — помоли я Шрадер. — Разбирам защо сте разстроена. Моля ви обаче да ме оставите да ви обясня в каква ситуация сме всички.

— Добре. Спокойна съм. Моля, обяснете ми всичко.

— Мъжът, който ви е намерил в неделя вечерта, ви е закарал до малък планински мотел в покрайнините на Хапсбърг. Мотелът се казва „Венчър Ин“. Събудил е управителя на мотела и му е казал да се обади на „Бърза помощ“. После го е убедил да ви настани в топла стая и да ви завие с дебели одеяла. След като ви отнесли в стаята, мъжът, който ви спасил, казал на управителя, че отива до колата си за вещите ви. Така и не се върнал. Когато след няколко минути управителят отишъл да го търси, от колата му нямало и следа.

Гневът на Лий се стопи, обзеха я отчаяние и мъка. Тя затвори очи и се отпусна в леглото.

— Това е лудост. Защо му е на някого да го прави?

— Има няколко вероятни причини. Най-правдоподобната е, че този, който ви е спасил, е бил и същият човек, който ви е блъснал. Почувствал се е виновен, затова се е върнал да види дали може да ви помогне. Щом ви е открил, се е уплашил, че ще го обвинят за катастрофата, затова ви е оставил в сигурни ръце и е духнал, преди да се появи линейката. Независимо обаче дали той и онзи, който ви е блъснал, са едно и също лице, той определено е имал причина да не изчака полицията.

— Управителят ни каза, че онзи карал черен или тъмнокафяв седан — линкълн, с четири врати. Бил доста поочукан. Управителят е на седемдесет, така че не е забелязал друго кой знае какво, освен това се е опитвал да ви помогне и да ви извади от колата. Спомня си шофьора и се съгласи утре да поработи с един от нашите художници. Дано да постигнат някаква прилика и да използваме скицата, в случай, че съпругът ви още не се е появил.

— Разбирам — прошепна Лий и извърна лице.

Единственото, което си представяше, бе щастливото изражение на Логан, когато я целуна за довиждане в неделя сутринта. Той беше някъде там, ранен или затрупан в снега, или и двете. Лий не смееше и да си помисли другото. Вероятността, че на Логан може би вече не можеше да му се помогне, бе прекалено плашеща и тя не си позволяваше да мисли за нея.