Съкровището на Аптор
- Автор: Дилейни Самуел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на Аптор». Краткое содержание книги:
…по палубата се стеле мъгла и мокрите въжета излъчват сребриста светлина; по сивкавия като лед похлупак на небесния свод блещукат звезди. Изгубили дневния си зелен цвят, побелелите вълни се издигат и спускат като в сън. Пепелно-сивата врата на каютата без прозорци се отваря и Арго, обвита в бели воали, се появява посребрена на прага. Всичко сякаш се движи под нежното шумолене на гален от бриза тюл. На шията й, подобно на сърце, на черен пламък, пулсира тъмно петно като изгорено място върху фотографски негатив. Тя отива до перилата и надниква надолу. Ръка на скелет се показва до китката от плискащите се бели вълни. Издига се до рамото и пада напред във водата. На няколко фута се показва друга, помахва, дава знак. После три наведнъж; и още две.
Глас, блед като видението, заговаря:
— Аз идвам. Аз идвам. Ще отплаваме след час. Наредено е на Старши-помощника да вдигне котва преди съмване. Сега трябва да ми кажете, водни същества. Трябва да ми кажете.
Показват се две светещи ръце, после и лице с неясни черти. До гърди във водата фигурата се килва назад и потъва.
— От Аптор ли сте, или от Лептар? — пита едва чуто призрачният силует на Арго. — На Арго ли служите или на Хама? Аз дойдох дотук. Трябва да ми кажете, преди да продължа.
Надига се вихрушка от звуци, сякаш вятърът се опитва да каже: Морето… морето… морето…
Но Арго не чува, защото се е отдалечила от перилата и върви към каютата си.
Сега действието се премества към вратата на кубрика. Тя се отваря, зад нея се вижда трапезарията с облицовка от дъб, цялата в петна, която изглежда изработена от кора на бреза или явор. Газената лампа в кубрика гори ослепително като магнезиева лента.
Преместването завършва пред ред койки, наредени една над друга. На най-долната лежи… Гео! Но с хлътнало, бледо лице. Косата му е побеляла. Върху гърдите му нещо тъмно пулсира — пламък, сърце — и проблясва в непрогледността на пълния мрак. Най-горе лежи огромна фигура, напомняща подпухнал труп. Урс! Една грамадна отекла ръка е провиснала от койката и нищо не напомня за нейната сила.
Средната койка е заета от неизвестен пътник, завил се през глава с одеялата. Стоп. Едър план. И бледнината се превръща в сянка, в нищо…
Гео седна и разтърка очи.
Сега в тъмнината светеше лампа. Надникна от койката си и видя Старши-помощника в помещението.
— Ей, ти! — говореше той на един от моряците. — Ставай и излизай! Отплаваме!
Морякът се надигна изпод завивките, Старши-помощникът се приближи до следващия.
— Ставай, песоглавецо! Дигай се, мършо! Отплаваме.
Той се обърна и видя наблюдаващия го Гео.
— Ти пък какво зяпаш? — попита Джорд. — Отплаваме, не чу ли? Лягай и заспивай. И твоят ред ще дойде, но сега ми трябват опитни хора. — Той се ухили и застана до друг моряк. — Ей ти, вониш като стара бъчва за вино! Ставай да се проветриш! Отплаваме.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
— Този сън… — прошепна Гео на Урс, щом Старши-помощникът излезе.
Урс се надвеси от койката си.
— И ти ли го сънува?
Двамата едновременно се обърнаха към Снейк.
— Това май беше твоя работа, а? — рече Урс. Снейк скокна долу.
— Я кажи, ти снощи излиза ли тайно на палубата? — попита Гео.
Повечето моряци вече бяха станали и един от тях се приближи към Урс и Гео.
— Ще ме прощавате, момчета — каза той и раздруса моряка на средната койка. — Ей, Уайти, хайде! Снощи не пи чак толкоз много. Ставай, че ще пропуснеш закуската. — Младият негър раздруса приятеля си още веднъж. — Ей, Уайти!… — Завитият през глава човек не помръдваше. Морякът го поразтърси още веднъж, преобърна го, одеялото се свлече и откри русокоса глава. Очите бяха широко отворени и мъртви; долната челюст бе провиснала. — Ей, Уайти! — повтори чернокожият моряк. После бавно заотстъпва назад.
Три часа след отплаването от пристанището мъгла обви кораба. Урс бе повикан на работа веднага след закуска, но никой не потърси Снейк и Гео. Снейк изчезна някъде и Гео тръгна да обикаля кораба сам. Той тъкмо минаваше под лодките, когато чу тежко шляпане на боси нозе по мократа палуба и пред него застана Урс.
— Ей — ухили се великанът. — Какво правиш там?
— Нищо особено — отвърна Гео.
Урс носеше на рамото си навито въже. Той го прехвърли в ръката си, облегна се на подпорната греда и се взря в мъглата.
— Туй плаване от самото начало тръгна зле. Всички тъй казват.