Морт

— Кой, по дяволите, си ти бе? — попита кралят. — Какво търсиш тук? А? Стража! Заповяд…

Повелителната информация от зрението в крайна сметка си проправи път до мозъка. Морт беше впечатлен. Крал Олерв дълги години се бе държал здраво за престола, и сега, макар и вече мъртъв, знаеше как да се държи.

— О! — каза той, — сега разбирам. Не Ви очаквах тъй скоро.

— ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО — каза Смърт, като се поклони ниско, — МАЛЦИНА СА ТЕЗИ, ДЕТО МЕ ЧАКАТ.

Кралят се огледа. Тихо и сумрачно беше в този свят на сенки, но там някъде навън като че ли цареше оживление.

— Това там долу съм аз, нали?

— ОПАСЯВАМ СЕ, ДА, СИР.

— Елегантна работа. Арбалет, нали?

— ДА. А СЕГА, СИР, БИХТЕ ЛИ…

— Кой я свърши? — попита кралят. Смърт се поколеба.

— НАЕМЕН УБИЕЦ ОТ АНКХ-МОРПОРК — каза той.

— Хм. Хитро. Поздравявам Сто Хелит. Пък аз да се тъпча със серуми и противоотрови. Няма противоотрова за стоманата, а? А?

— НАИСТИНА НЯМА, СИР.

— Пак номера с въжената стълба и чакащия кон при портите, нали?

— ТАКА ИЗЛИЗА, СИР — отвърна Смърт и нежно хвана сянката на краля за ръката. — АКО ТОВА Е НЯКАКВА УТЕХА, КОНЯТ ЩЕ ТРЯБВА ДА Е БЪРЗ.

— Ъ?

Смърт позволи на неизменно стегнатата си усмивка малко да се удължи.

— ИМАМ СРЕЩА С ЕЗДАЧА УТРЕ В АНКХ — каза Смърт. — КАК ДА ТИ КАЖА, ПОЗВОЛИЛ Е НА ДУКА ДА СЕ ПОГРИЖИ ЗА ХРАНАТА МУ ЗА ИЗ ПЪТ.

Кралят, който беше забележително подходящ за работата си, а това ще рече, че не беше автоматично много съобразителен, размисли един миг и после се разсмя кратко. Чак сега забеляза Морт.

— Този кой е? — попита той. — И той ли е мъртъв?

— МОЯТ ЧИРАК — отвърна Смърт. — КОГОТО В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ ХУБАВО ЩЕ ГО НАХОКАМ, ТОЗИ НЕХРАНИМАЙКО.

— Морт — каза Морт механично. Разговорът им звучеше до него, но очите му не можеха да се откъснат от сцената наоколо. Той се чувстваше истински. Смърт изглеждаше солиден. Кралят беше в изненадващо добър вид за човек, който е умрял. Но целият останал свят беше като маса плуващи сенки. Фигури се надвесваха над рухналото тяло и преминаваха през Морт, сякаш бяха направени от мъгла.

Момичето бе коленичило и плачеше.

— Това е дъщеря ми — каза кралят. — Би трябвало да съм тъжен. Защо не съм?

— ЧУВСТВАТА ОСТАВАТ НАЗАД. ВСИЧКО Е ВЪПРОС НА ЖЛЕЗИ.

— А! Така ще да е, предполагам. Тя не ни вижда, нали?

— НЕ.

— Вероятно няма никакъв начин да й…?

— НИКАКЪВ — каза Смърт.

— Само че тя ще стане кралица, и ако бих могъл…

— СЪЖАЛЯВАМ.

Момичето погледна нагоре право през Морт. Той проследи как дукът мина зад нея и постави съчувствено ръка на раменете й. Бегла усмивка пробяга по устните на мъжа. Беше от онези, дето лежат на песъчливия бряг и дебнат за неразумни плувци.

Да би могла да ме чуеш, каза Морт. Не му се доверявай!

Тя се вгледа в Морт и присви очи. Той протегна ръка и тя премина свободно през нейната.

— ХАЙДЕ, МОМЧЕ. СТИГА ФАНТАСМАГОРИИ.

Морт почувства ръката на Смърт да го стиска за рамото, съвсем по приятелски. Обърна се неохотно и последва Смърт и краля.