Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Но тук имаше и по-бързи коне от неговия; още преди да свърне край дървото, което трябваше да обиколи, той бе застигнат от един пъргав вакеро и изгуби едно крило от птицата си. Друг преследвач му отскубна второто крило и той се завърна до дървото само с един къс от петела. Не получи, разбира се, нито „вива“, нито ръкопляскания.
Карлос ловецът не вземаше участие в това състезание. Той знаеше, че е спечелил достатъчно слава за днес. че си е създал и приятели, и врагове, и не искаше да удължава ни един от двата списъка. Но някои от присъствуващите започнаха да го закачат, като искаха сигурно да видят още веднъж прекрасното му ездаческо изкуство. Той устоя известно време, докато от дървото смъкнаха още два петела — споменатият вече вакеро успя да отнесе единия здрав и читав и го постави пред нозете на своята усмихната изгора. — Не ще мога да присъствувам скоро на някоя фиеста — каза той на дон Хуан. — В други ден тръгвам за прериите. Затова искам да участвувам във всички състезания на днешния празник.
В играта бе направено нововъведение. Птицата бе заровена в пръстта; дългата й шия и островръх клюн показваха, че не е петел, а снежнобяла чапла, много разпространена по тия места. Тънката и проточена шия не беше намазана със сапун, но в случая трудността идваше от това, че не много затрупаната чапла нямаше да позволи да уловят главата й, а щеше да я мята ту на една, ту на друга страна, при Което хващането й нямаше да бъде лесно. Сигналът бе даден и редицата ездачи полетя. Карлос беше между последните, но когато стигна, той видя бялата, мятаща се шия все на същото място. Неговата ръка се оказа по-пъргава от птицата; в следния миг чаплата бе измъкната от рохкавия пясък и размаха криле над гривата на коня.
От Карлос се искаше не само бързина, но и голяма ловкост, за да задмине тълпата ездачи, които се втурнаха от всички страни да го заловят. Той ту се втурваше напред, ту спираше, ту завиваше покрай някой ездач и го задминаваше; наи-после след десетина такива маневри черният кон се стрелна към дървото, което трябваше непременно да се заобиколи. Като свърна към него, той препусна към крайния пункт, вдигнал високо непокътната бяла плячка и посрещнат с ръкопляскания от зрителите. Сега започнаха да се питат коя ще получи трофея. Хората предполагаха, че ще бъде девойка от неговата среда; някоя поблана или дъщеря на ранчеро. Ловецът на бизони не бързаше да удовлетвори любопитството им, а след няколко минути ги изненада, като подхвърли чаплата във въздуха и я остави да отлети. Птицата се издигна величествено, прибра дългата си шия; размаха широките си криле и литна към задния край на долината. Преди да се раздели с птицата, Карлос отскубна от гърба й дългите, леки като паяжина пера, отлика на чаплите, и ти свърза на китка.
След това пришпори коня си, долетя пред трибуните, поклони се изискано и остави трофея пред нозете на Каталина де Крусес.
Слисан шепот, последван скоро от възмущение, се чу откъм тълпата. Как? Някакъв си ловец на бизони, неизвестен и гол като пищов, се стреми да спечели усмивките на дъщерята на един „рико“? То е обида! Нетърпимо нахалство!
Тези критики не идеха само от сеньорите и сеньоритите. Побланите и ранчерките бяха не по-малко възмутени. Те се чувствуваха пренебрегнати, отминати, чисто и просто измамени от човек от собствената им среда. Не някоя друга, а Каталина де Крусес!
А Каталина? Нейното положение беше и приятно, и мъчително, защото беше неудобно. Тя се усмихна, после се изчерви, промълви тихо „Gracias, caballero“74, но се поколеба дали да вземе трофея. От едната и страна бе скочил на крака намръщеният баща, от другата — намръщеният влюбен. Последният беше Робладо.
— Нахалник! — извика той, като грабна китката и я хвърли на земята. — Нахалник!
Карлос се наведе от седлото, взе китката и я бодна в сърмената лента на шапката си. След това погледна предизвикателно офицера и каза:
— Не губете самообладание, капитан Робладо. Ревнивият влюбен не става добър съпруг. — После премести поглед си върху Каталина и прибави усмихнато с друг тон: — Gracias, senorita75!
При тези думи той свали сомбрерото си, размаха го изискано, обърна коня си и се отдалечи.
Робладо се хвана за шпагата си и гръмкото му „Carrajo“ заедно с проклятията на дон Амбросио стигнаха до ушите на ловеца. Но въпреки перченето си капитанът съвсем не беше храбър и като видя дългия мачете76 на колана на ездача, изля яда си само в заплашвания и остави Карлос да си отиде. Но случката предизвика доста голямо вълнение и много гневни чувства. Ловецът на бизони възбуди негодувание у аристокрацията и ревност и завист у народа. Така че въпреки блестящите си подвизи не напусна поляната като любимец. Невъздържаните думи на майка му се бяха разчули и събудили национална омраза, затова умението му предизвика завист, а не възхищение. И наистина той — един американец, един еретик — би трябвало да бъде ангел, за да спечели приятелски чувства тук; защото в този далечен край фанатизмът беше както в града на седемте хълма77 през най-мрачните дни на инквизицията!
74
Gracias, caballero — благодаря, господине! Думата Gracias е постоянно на устните на този учтив народ. Произнесена от някоя хубава поблана, тя звучи безкрайно мило.
75
Gracias senorita (исп.) — благодаря, сеньорита. Б. пр.
76
Machete — нещо средно между шпага и нож с кокалена дръжка; среща се във всяка мексиканска къща. Острието му е дълго около два фута. Служи за сечене на върхари, а във време на война и за оръжие.
77
Градът на седемте хълма — Рим. Б. пр.