Град от кости

Саймън я погледна.

— Как така?

Клеъри пое въздух през зъби, за да охлади пламналата си уста.

— Имам предвид, че тя никога не говори за себе си. Не знам нищо за живота й отпреди да се родя или за нейното семейство, или някакви подробности за това, как се е запознала с татко. Тя дори няма сватбени снимки. Сякаш животът й е започнал, откакто ме има мен. Всъщност и тя самата ми го казва винаги, когато повдигна въпрос за това.

— Ау. — Саймън направи физиономия. — Това е мило.

— Не, не е — каза решително Клеъри. — Откачено е. Откачено е да не знам кои са бабите и дядовците ми. Тоест знам, че родителите на баща ми са се отнесли зле към нея, но не може да са се отнесли толкова зле, нали? Що за хора са тези, които не искат да видят собствената си внучка?

— Може би тя просто ги мрази. Може да са били агресивни към нея или нещо такова — предположи Саймън. — Сигурно оттам са белезите й.

Клеъри се втренчи в него.

— Какви белези?

Той преглътна хапката в устата си.

— Онези малки, фини белегчета. По целия й гръб и ръцете. Знаеш, че съм виждал майка ти по бански.

— Не съм забелязала никакви белези — каза категорично Клеъри. — Мисля, че така ти се е сторило.

Той се вторачи в нея и, изглежда, се канеше да каже нещо, но мобилният телефон в раницата й започна настойчиво да звъни. Клеъри го извади, погледна номера, изписан на дисплея, и се намръщи.

— Мама е.

— Разбрах по израза на лицето ти. Няма ли да говориш с нея?

— Не точно сега — каза Клеъри, като не спираше да усеща познатото пробождане на чувството за вина в стомаха си, докато телефонът не спря да звъни, за да се включи гласовата поща. — Сега не ми се спори с нея.

— Винаги можеш да останеш у нас — каза Саймън. — Толкова дълго, колкото искаш.

— Добре, но нека първо видим дали не е размислила. — Клеъри натисна бутона за прослушване на гласовата поща. Гласът на майка й прозвуча напрегнато, но тя видимо се стараеше да му придаде безгрижност: Миличка, съжалявам, че ти натрапих своите планове за почивка. Прибери се, за да поговорим. Клеъри затвори, преди да е свършило съобщението, от което се почувства още по-виновна, но и все така ядосана.

— Иска да го обсъдим — докладва тя.

— Ти не искаш ли да говорите?

— Не знам. — Клеъри потърка очи с опакото на ръката си. — Още ли не си се отказал да ходиш на поетичния рецитал?

— Обещах да отида.

Клеъри стана, като побутна стола си.

— Тогава ще дойда с теб. Ще й се обадя след четенето. — Презрамката на раницата се изплъзна от рамото й. Той разсеяно й помогна да я намести и тя усети пръстите му по голата кожа на раменете си.

Въздухът навън беше влажен. Влагата накъдри косата на Клеъри и накара тениската на Саймън да залепне на гърба му.

— А какво става с групата? — попита тя. — Нещо ново? Доста крещяха, докато говорихме по телефона.