16:50 от Падингтън
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Денка Момкова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «16:50 от Падингтън». Краткое содержание книги:
Госпожица Марпъл се намираше в задната всекидневна, която гледаше към малка спретната квадратна градинка. Стаята беше изключително чиста, с много рогозки, покривчици и порцеланови фигурки, доста голяма гарнитура в стил от времето на крал Джеймс I и две саксии с папрат. Госпожица Марпъл седеше в голям фотьойл до камината и сръчно плетеше на една кука.
Люси влезе и затвори вратата. Седна на стола срещу по-възрастната жена.
— Е, изглежда сте права! — възкликна тя, показа находките си и разказа подробно как ги е намерила.
По бузите на госпожица Марпъл се появи бледа розовина от постигнатото.
— Вероятно човек не трябва да се чувства така — заяви тя, — но е доста ласкателно да си създадеш теория и да получиш доказателство, че е вярна.
Тя опипваше малкото парче кожа.
— Елспет каза, че жената е била облечена в светло кожено палто. Предполагам, че пудриерата е била в джоба й и е паднала, когато тялото се е свличало надолу по склона. Не изглежда нищо особено, разбира се, но може и да помогне. Не сте взели цялото парче кожа, нали?
— Не, оставих половината на пречупения храст.
Госпожица Марпъл кимна одобрително.
— Съвсем правилно. Много сте интелигентна, мила. Полицията ще иска да провери всичко.
— Възнамерявате ли да идете в полицията с тези неща?
— Е, все още не… — размисляше госпожица Марпъл. — Смятам, че ще бъде по-добре да намерим първо тялото. А вие?
— Да, но това не е ли доста трудна задача? Имам предвид, в случай че преценката ви е правилна. Убиецът хвърля тялото от влака, после вероятно слиза в Бракхамптън и по някое време — навярно още същата вечер — идва и го премества. Но какво се е случило после? Може да го е отнесъл някъде.
— Не някъде — заяви госпожица Марпъл. — Смятам, че не проследявате нещата до логичния им край, скъпа госпожица Айлсбароу.
— Наричайте ме Люси. А защо не някъде?
— Защото ако беше така, той много по-лесно би убил момичето в някое уединено място и би преместил тялото оттам. Не сте оценили…
Люси я прекъсна:
— Искате да кажете… Имате предвид, че престъплението е било предумишлено?
— Не мислех така в началото. Не би било нормално човек да си го помисли. Изглеждаше като кавга, при която мъжът изгубва контрол и удушава момичето, после е изправен пред проблем, чието решение трябва да намери за няколко минути. Но наистина съвпадението е прекалено голямо — той убива момичето в изблик на страст, после поглежда през прозореца и забелязва, че влакът прави голям завой точно на място, където би могъл да бутне тялото навън и да бъде сигурен, че ще го намери и ще го премести! Ако просто го е хвърлил оттам случайно, не би могъл да направи нищо повече и тялото отдавна щеше да е открито.
Тя замълча, а Люси я гледаше втренчено.
— Знаете ли — продължи госпожица Марпъл замислено, — наистина според мен престъплението е било планирано умно и обмислено много внимателно. В един влак има нещо толкова анонимно. Ако я беше убил там, където живее или е отседнала, някой би могъл до го забележи, когато идва или си отива. Или ако я беше откарал в полето, някой би могъл да забележи колата, номера и модела й. Влакът обаче е пълен е непознати, които се качват и слизат. Във вагон без отделни купета, сам с нея, би било съвсем лесно, особено след като човек схване, че убиецът е бил наясно какво точно ще направи впоследствие. Той е знаел, сигурно е знаел всичко за Ръдърфорд Хол — най-вече за географското му разположение. Имам предвид странната му изолация — остров, заобиколен от железопътни линии.
— Точно така — подчерта Люси. — Това е анахронизъм от миналото. Оживеният градски живот тече наоколо, без да го докосва. Сутрин търговците правят доставките и толкова.
— Следователно приемаме, както казвате, че убиецът е пристигнал в Ръдърфорд Хол през нощта. Вече е било тъмно, когато тялото е паднало, и не е съществувала вероятност някой да го открие до сутринта.
— Да, наистина.
— Как би могъл да дойде убиецът? С кола? Откъде?
Люси разсъждаваше:
— Покрай стената на фабриката има уличка. Той вероятно би дошъл по нея и би отбил под железопътния надлез по алеята. После би могъл да прескочи оградата, да тръгне покрай насипа, да намери тялото и да го пренесе в колата.
— И после — продължи госпожица Марпъл — да го отнесе до някое място, което предварително е избрал. Всичко вече е било измислено. И както казах, не смятам, че би го преместил от Ръдърфорд Хол, или ако е така, не много далеч. Най-вероятно би го погребал някъде — погледна въпросително към Люси.