16:50 от Падингтън
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Денка Момкова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «16:50 от Падингтън». Краткое содержание книги:
Люси отвърна, че повечето хора го искат. Ема Кракънторп отбеляза извинително:
— Много хора смятат, че само леко избърсване на праха ще е достатъчно, но подобно нещо бих могла да свърша и сама.
— Разбирам напълно — отвърна Люси. — Искате готвене, миене, всякаква работа в домакинството, поддържане на бойлера. Това не ме притеснява. Точно с такива неща се занимавам. Изобщо не се страхувам от работа.
— Къщата е голяма и страхувам се, неудобна. Ние, разбира се, обитаваме само част от нея — баща ми и аз. Той е малко болен. Живеем съвсем скромно и ползваме печка „Ага“. Имам няколко братя, но те не се задържат дълго тук. Обикновено идват две жени — госпожа Кидър сутрин и госпожа Харт три пъти седмично, за да излъскат съдовете и да свършат и други подобни неща. Собствена кола ли имате?
— Да. Мога да я оставя на открито, ако няма къде да я прибера. Свикнала е.
— О, не е проблем — има много стари конюшни.
За момент Ема Кракънторп се намръщи и после каза:
— Айлсбароу. Твърде необичайно име. Мои приятели са ми разказвали за Люси Айлсбароу — семейство Кенеди, мисля.
— Да, работих при тях в Северен Девън, когато госпожа Кенеди имаше бебе.
Ема Кракънторп се засмя:
— Спомням си, те казваха, че никога не са прекарвали толкова добре, както по времето, когато вие сте били там да се грижите за всичко. Останах обаче с впечатлението, че вземате доста скъпо. Сумата, която споменах…
— Достатъчна е — отбеляза Люси. — Виждате ли, бих искала да съм близо до Бракхамптън. Имам възрастна леля в доста тежко здравословно състояние и държа да съм близо до нея. Именно затова заплатата е от второстепенно значение. Не бих могла да си позволя да не върша нищо. Дали мога да съм сигурна, че ще имам свободно време през повечето дни?
— Разбира се. Всеки следобед до шест часа, ако желаете.
— Чудесно!
Госпожица Кракънторп се поколеба малко, преди да каже:
— Баща ми е възрастен и… понякога доста труден. Твърде много държи на пестеливостта и често говори неща, които не са приятни на околните. Не бих искала…
Люси бързо я прекъсна:
— Свикнала съм да работя с всякакви възрастни хора. Винаги успявам да се справя с тях.
Ема Кракънторп изглеждаше облекчена. „Проблеми е бащата! — установи Люси. — Обзалагам се, че е просто един стар тиранин“.
Предоставена й бе голяма мрачна стая, за чието отопление трябваше да разчита на миниатюрна електрическа печка. Огромна непривлекателна къща. Преминавайки през вестибюла, Люси чу гърмящ глас:
— Ти ли си, Ема? Дойде ли новото момиче? Покажи ми я. Искам да я видя.
Ема се поизчерви и погледна извинително към Люси. Двете жени влязоха в стаята. Тя бе тапицирана богато с тъмен плюш, малките прозорци пропускаха оскъдна светлина, навсякъде имаше тежки махагонови мебели във викториански стил.
Старият мистър Кракънторп се бе изтегнал в инвалиден стол, до който беше опрян бастун със сребърна дръжка.
Мистър Кракънторп беше висок слаб човек с отпусната плът. Изразът на лицето му бе като на булдог, с доста волева брадичка. Имаше тъмна коса, вече прошарена, и малки подозрителни очи.
— Дайте да ви погледна, млада госпожице.
Люси се приближи спокойна и усмихната.
— Има само едно нещо, което трябва веднага да разберете. Това, че живеем в голяма къща, не означава, че сме богати. Не сме богати. Живеем просто. Чувате ли ме? Просто! Човек не би трябвало да пристига тук с бомбастични идеи. Господ не е достатъчно благосклонен към нас, не го забравяйте. Не понасям разточителството. Живея тук, защото баща ми е построил къщата и аз я харесвам. След като умра, те могат да я продадат, ако пожелаят, и мисля, че ще поискат да го направят. Нямат чувство за семейна принадлежност. Къщата е добре построена — стабилна е, а и земята наоколо е наша. Така си запазваме уединението. Земята би ни донесла доста пари, ако я продадем на някого, който да я застрои. Но не и докато аз съм жив. Няма да ме изкарат оттук, освен е краката напред — погледна той гневно Люси.
— Вашият дом е вашата крепост — отбеляза Люси.
— Присмивате ли ми се?
— Не, разбира се. Мисля, че наистина е удобно човек да притежава хубаво място в провинцията, заобиколено от всички страни с град.