Магьоснически огън

Тя остави вилицата си и го наблюдава в мълчание за момент.

— Какво имаш предвид?

Джак сви рамене.

— Това трябва да обясни той, не аз.

Гласът й беше отровно сладък, когато отговори.

— Мисля, че ако направиш такъв загадъчен коментар, заслужавам обяснение.

— Не е моя работа да ти кажа. Вече съм казал повече, отколкото трябваше. — Той поклати глава. — По този начин се опитваш да ме накараш да прескоча границите си. Просто знай, че си специална за Монахан, това е всичко, и не заради която и да е от зловещите причини, които преминават през ума ти в момента.

Тя се вгледа в него. Човекът определено обичаше да си играе мозъчни игри.

Той отпусна ръце на масата и се взря в нея с обезпокоително сините си очи. Топлината се превърна в студенина. Светло сините му очи изглежда притежаваха странната способност да съдържат едновременно огън и лед. Изразът на лицето му загрубя.

— Не е моя работа да ти кажа — отвърна накрая.

— Добре — отсече тя. Това би бил аргумент за друг момент.

Той остави вилицата си.

— Ще им липсваш на работа днес, ако не се обадиш. Трябва да се обадиш в закусвалнята и да кажеш, че няма да ходиш на работа за известно време.

— От къде знаеш, че няма да крещя по телефона, за да разбере Майк, че съм в

беда?

— Първо на първо, не си в никаква беда, във всеки случай не и тук с мен.

Това беше спорно. Зависи какви беди имаше предвид той.

— Второ на второ, мисля, че си достатъчно любопитна, за да се задържиш наоколо за известно време по своя собствена воля.

Тя се засмя кратко и подигравателно.

— Доста си арогантен. Как се предполага, че ще оцелея, ако не ходя на работа? Някои от нас имат нужда от заплатата си, за да си плащат наема.

— Точно сега не се тревожи за пари, не и когато животът ти е в опасност. Сборището вече се съгласи да плаща сметките ти за известно време. Мисли за това като за платен отпуск. Само дето не е.

— Какво?

— Трябва да бъдеш тренирана.

Мира се вгледа в него за момент, преди да отговори.

— Защо?

— Родена си могъща магьосница, която не е била обучавана нито един ден в живота си. Не искаш ли да знаеш коя си?

Мира трепна. Коментарът я порази. Тя се отблъсна от масата, изправи се и се отдръпна от него.

— Зная коя съм и не съм магьосница — отвърна с гръб към него.

— Мислиш ли, че знаеш коя си, Мира? Виждам жена изгубила пътя си, която въобще не е сигурна за посоката си. Виждам жена, която само се заблуждава, мислейки, че знае накъде се е запътила.

Мира затвори очи, чувствайки истината на тези думи да се забива в нея. След развода си винаги се беше борила здраво да отведе живота си по по-позитивен път, но не беше сигурна, че е поела в правилната посока. Мира се бе чудила неведнъж дали не се заблуждава.

Дори не го чу да се приближава. Ръката му се отпусна на рамото й и я обърна с лице към него. Изражението му изглеждаше противоречиво, но тя имаше само момент да го обмисли. Ръцете му се увиха около нея, топлината, ароматът и мъжествеността му я покриха и той я придърпа към гърдите си, докато устата му се свеждаше към нейната.