Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
— А сега по една за Сара и Кристън — каза ми той пред фонтана Баркача. — Да заздравеят разбитите им сърца.
И двете ми сестри бяха скъсали с приятелите си, преди да потеглим. Баща ми прие това с облекчение, тъй като от самото начало не харесваше момчетата.
— Една за майка ти — каза той пред Фонтана дел Тритоне. — Задето ме търпи.
Когато молбата на баща ми за университетско финансиране бе отхвърлена, майка ми започна да работи в книжарницата без почивен ден, за да покрие разноските по пътуването ни.
— И една за нас — каза той пред Куатро Фиуми. — Дано да открием каквото търсим.
Откровено казано, аз не знаех какво търсим — поне докато не се натъкнахме случайно на него. Знаех само, че според баща ми проучванията на „Хипнеротомахия“ са стигнали до задънена улица, най-вече защото изследователите са в плен на предубеждения и закостенели идеи. Удряйки с юмрук по кухненската маса, той настояваше, че научните му противници си крият главите в пясъка. Сама по себе си книгата е твърде трудна, за да я разбереш отвътре, твърдеше той, по-добрият подход е да търсиш документи, които намекват кой е нейният истински автор и защо я е написал.
Всъщност баща ми отблъскваше мнозина със своето ограничено виждане на истината. Ако не беше откритието, което направи през онова лято, семейството ни скоро щеше да остане без друга издръжка, освен приходите от книжарницата.
Но Фортуна изведнъж се усмихна на баща ми… само година преди да му отнеме живота.
На третия етаж на една от ватиканските библиотеки, в ниша, изпълнена с прашни рафтове, до които не се бяха докосвали дори монасите чистачи, докато стояхме с гръб един към друг и търсехме ключа на загадката, баща ми откри едно писмо, вмъкнато между страниците на дебел том с нечия родословна история. Написано две години преди публикуването на „Хипнеротомахия“, то бе адресирано до изповедника на някаква местна църква и разказваше за един потомък на прославен римски род. Името му бе Франческо Колона.
Не съм в състояние да опиша вълнението на баща ми, когато видя това име. Очилата с телени рамки, които при четене постепенно се плъзгаха надолу по носа, увеличаваха очите му дотолкова, че в тях ясно се различаваше пламъкът на любопитството — първото и последното, което си спомняха хората за него. В онзи момент, когато осъзна какво е намерил, сякаш всичката светлина от стаята се събра в тези очи. Писмото беше написано с несигурен почерк на тромав тоскански диалект, сякаш авторът не познаваше много добре този език или нямаше навика да държи перо. Думите се нижеха една подир друга, объркани и заплетени, понякога без конкретен адресат, друг път насочени пряко към Бога. Авторът се извиняваше, че не пише на латински или на гръцки, защото не ги владеел. А накрая се каеше за стореното от него:
„Прости ми, Свети отче, защото увих двама мъже. Със собствената си ръка нанесох удара, но умисълът не беше мой. Маестро Франческо Колона ме накара да го извърша. Смили се над душите и на двама ни.“
Писмото твърдеше, че убийствата били част от сложен план, какъвто не би могъл да измисли простодушният му автор. Двете жертви били мъже, които Колона подозирал в предателство, и по негово нареждане те били изпратени с необичайна мисия. Трябвало да доставят писмо до една църква извън стените на Рим, където щял да ги чака получателят. Под страх от смъртно наказание им било забранено да разглеждат писмото, да го отварят и дори да го докосват с незащитена ръка. Тъй започва историята на простичкия римски зидар, който убил вестоносците в „Сан Лоренцо“.
Откритието, което направихме през онова лято, стана известно в академичните кръгове с името „Документът Беладона“. Баща ми вярваше, че находката ще възстанови репутацията му в изследователската общност и след шест месеца публикува малка книжка със същото заглавие, в която намекваше за връзката между писмото и „Хипнеротомахия“. Книгата бе посветена на мен. В нея той твърдеше, че авторът на „Хипнеротомахия“ Франческо Колона не е венециански монах, както смятат повечето изследователи, а римски аристократ със същото име, за когото се споменава в писмото. В подкрепа на тази идея прилагаше всички известни сведения за живота на венецианския монах, когото наричаше Претендента, и на римлянина Колона, тъй че читателят сам да направи сравнение. Тъкмо това приложение бе успяло да убеди както мен, така и Пол.