Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
— Благодаря. Вече съм по-добре.
— Да се връщаме — казва Чарли.
— Не — възразявам аз. — Ще го направя.
— Вземи моето яке — предлага Джил. — За изолация.
Слагам длан върху тръбата. Дори и през облицовката усещам как вътре пулсира непоносима горещина.
— Няма да минеш — казва Чарли. — Не и с якето.
— Не ми трябва яке — отвръщам аз.
Но когато лягам на пода, осъзнавам колко тесен е отворът. Изолацията грее като жарава. Пролазвам по корем между бетонния под и тръбата.
— Издишай и се изтегли напред — казва Джил.
Лазя сантиметър по сантиметър, полагайки отчаяни усилия да се сплескам… но когато достигам най-тясното място, пръстите ми престават да срещат опора — напипвам само локвички топла вода. Изведнъж се оказвам заклещен под тръбата.
— Мамка му — изръмжава Джил и пада на колене.
— Том — казва Чарли и усещам как чифт ръце хващат подметките ми, — отблъсни се от мен.
Блъскам с крака по дланите му. Гърдите ми стържат бетона, едното ми бедро плъзва за миг по оголената тръба. Още преди да усетя огнената болка, рефлексът ме тласва напред.
— Добре ли си? — пита Чарли, когато изхвръквам от другата страна.
— Завърти резето по часовниковата стрелка — казва Джил.
Ключалката щраква. Джил блъсва решетката и тръгва напред. Чарли се задава подир него, продължавайки да крепи Пол.
— Сигурен ли си? — пита Чарли, докато напредваме през сенките.
Кимвам. След още няколко крачки стигаме до грубо надраскана на стената буква Р. Наближаваме „Рокфелер“ — един от по-малките местни колежи. В първи курс ходех с момиче на име Лана Макнайт, което учеше там. Почти цяла зима седяхме пред камината в нейната стая, преди управлението да запуши веднъж завинаги комините в студентското градче. Темите на тогавашните ни разговори днес ми се струват безкрайно далечни: Мери Шели, готическата литература в програмата на колежа и тъй нататък. Майка й бе преподавала в щатския университет на Охайо, също като баща ми. Гърдите й имаха формата на патладжани, а когато се заседявахме по-дълго пред огъня, ушите й придобиваха цвета на розови листенца.
Скоро чувам нейде горе гласове. Множество гласове.
— Какво става? — пита Джил, докато наближаваме източника на звуците.
Капакът на шахтата е над самото му рамо.
— Това е — казвам аз, кашляйки — начинът да се измъкнем.
Той ме гледа и се мъчи да разбере.
Сега чувам гласовете по-ясно — буйни, весели гласове; студентски, а не гласове на охраната. Десетки студенти се движат насам-натам над главите ни.
Чарли започва да се усмихва.
— Голата олимпиада — казва той.
Джил изведнъж проумява.
— Ние сме точно под тях.
— В средата на двора има шахта — напомням им аз, като се подпирам на каменната стена, опитвайки да си поема дъх. — Трябва само да бутнем капака, да се смесим с тълпата и да изчезнем.
Но иззад мен долита дрезгавият глас на Пол:
— Трябва само да се съблечем, да се смесим с тълпата и да изчезнем.
За момент настава тишина. Чарли пръв започва да се разкопчава.
— Измъкнете ме оттук — заявява той с тихичък смях, докато изхлузва ризата си.
Аз смъквам джинсите. Джил и Пол следват примера ни. Започваме да тъпчем дрехите в една от раниците, която се издува до пръсване.
— Ще можеш ли да носиш всичко това? — пита Чарли и пак посяга да вземе двете раници.
Колебая се.
— Знаете, че навън ще има пазачи, нали?
Но Джил вече е отхвърлил всяко съмнение. Почва да се изкачва по скобите.
— Триста голи второкурсници, Том. Ако в такъв хаос не успееш да се изплъзнеш, значи заслужаваш да те хванат.
С тия думи той отваря капака и в тунела нахлува леден въздух. Пол се съживява като по магия.
— Добре, момчета — подвиква Джил, като хвърля последен поглед назад. — Хайде да извадим месото на пазара.
Първото, което си спомням след излизането от тунела, е колко ярко стана наоколо. Мощни улични лампи огряваха двора. Прожектори на охраната шареха по белия сняг. Светкавици на фотоапарати примигваха като светулки.
После идва прегръдката на студа; вятърът вие, заглушавайки дори тропота и възторжените крясъци. Снежинките се топят по кожата ми, оставяйки капки роса.
Най-сетне виждам какво става наоколо. Стена от преплетени ръце и крака се върти покрай нас като безкрайна змия. Пред очите ми се мяркат и изчезват лица — колеги, играчи от футболния отбор, жени, които съм забелязвал на минаване през градчето — но всички те потъват в абстрактната обща картина като късчета от колаж. Тук-там виждам чудновати добавки — цилиндри, плащове на Супермен, голи гърди с всевъзможни картинки — но всичко това се слива в общото цяло, един огромен, ревящ дракон като на китайско празненство, бълващ крясъци, писъци и фойерверки.