Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
Кимнах.
— Значи се води деветдесет и първа. Прав си. — Той извади книгата, която носеше. — И после ето това.
Първото издание на „Документът Беладона“.
Той почтително я погали с длан.
— Най-добрият му труд досега. Ти си бил там, нали? Когато е открил писмото за Колона.
— Да.
— Как ми се иска да го бях видял и аз. Сигурно е било потресаващо.
Хвърлих над рамото му поглед към прозореца в дъното. Листата на дърветата бяха червени. Ръмеше дъжд.
— Така си беше — казах аз.
Пол поклати глава.
— Ти си щастливец.
Пръстите му лекичко прелистваха страниците на бащината ми книга.
— Той умря преди две години — казах аз. — Катастрофирахме с колата.
— Какво?
— Умря скоро след като написа това.
Стъклата на прозореца зад него започваха да се замъгляват по краищата. Отвън притича някакъв мъж, вдигнал вестник над главата си.
— Блъснаха ли ви?
— Не. Баща ми загуби контрол над колата.
Пол разтърка с пръст рисунката върху суперобложката на книгата. Делфин и котва — емблемата на венецианското издателство „Алдине Прес“.
— Не знаех… — каза той.
— Няма нищо.
Между двама ни никога не е имало по-дълго мълчание, отколкото в онзи момент.
— Моят баща умря, когато бях на четири години — каза Пол. — От сърдечен удар.
— Съжалявам.
— Благодаря.
— Какво работи майка ти? — попитах аз.
Той откри гънка върху суперобложката и започна да я разглажда с пръсти.
— Тя умря една година по-късно.
Опитах се да кажа нещо, но всички познати думи изглеждаха неуместни.
Пол се усмихна с усилие.
— Аз съм същински Оливър Туист — добави той и събра шепи като паничка. — Моля ви, сър, искам още.
Засмях се насила, макар че не бях сигурен дали е искал да ме разсмее.
— Просто исках да разбереш какво имах предвид — каза той. — Относно баща ти…
— Разбирам.
— Казах го само защото…
Навън покрай прозореца с полюшване отминаваха чадъри като крабове на плитчина. Тихите гласове на клиентите в кафенето сякаш се засилваха. Пол заговори, мъчеше се да заглади нещата. Разказа ми как след смъртта на родителите си бил отгледан в енорийското училище, където се грижели за сираци и бегълци от домовете си. Как, след като през всичките гимназиални години почти нямал друга компания, освен книгите, дошъл в колежа с твърдото намерение да постигне нещо в своя живот. Как търсел приятели, които да го разбират. Накрая млъкна смутено, усещайки, че е съсипал и последната надежда за нормален разговор.
— В кое общежитие си настанен? — попитах го аз, защото знаех как се чувства.
— „Холдър“. Където си и ти.
Той извади брошурата със снимките и имената на първокурсниците и ми показа смачканата страница.
— От колко време ме търсиш? — попитах аз.
— Току-що узнах името ти.
Пак погледнах през прозореца. Край стъклото мина самотен червен чадър. За момент спря и сякаш увисна в безтегловност, преди да продължи по-нататък.
Обърнах се към Пол.
— Искаш ли още чаша кафе?
— Да, благодаря.
И така се започна.
Колко е странно да строиш въздушни кули. Сътворихме приятелството си от нищо, защото именно нищото бе сърцевина на онова, по което си приличахме. След онази вечер разговорите с Пол постепенно взеха да стават все по-естествени за мен. Не след дълго дори започнах да си мисля, че е имал право за баща ми — че може би донякъде наистина е и негов баща.
— Знаеш ли какво казваше той? — попитах го една вечер в стаята му, докато разговаряхме за катастрофата.
— Какво?
— Силните взимат от слабите, но умните взимат от силните.
Пол се усмихна.
— Някога в Принстън имало един баскетболен треньор, който редовно повтарял това — продължих аз. — Когато постъпих в гимназията, опитах да играя баскетбол. Всеки ден баща ми идваше да ме взима от тренировки и когато му се оплаквах колко по-нисък съм от останалите, отговаряше: „Няма значение колко са високи, Том. Запомни: Силните взимат от слабите, но умните взимат от силните“. Все това повтаряше. — Аз поклатих глава. — Господи, беше ми втръснало.
— Вярваш ли, че е истина?
— Че умните взимат от силните?
— Да.
Разсмях се.
— Не си ме виждал да играя баскетбол.