Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
Подробностите са прости и ясни. Венецианският манастир, където живял фалшивият Франческо, е бил крайно неподходящо място за един писател и философ; ако се вярва на баща ми, тамошният живот представлявал безбожна смес от шумна музика, неудържимо пиянство и скандални сексуални забежки. Когато папа Климент VII се опитал да наложи на братята монаси някакви ограничения, те отговорили, че по-скоро биха предпочели да станат лутерани, отколкото да приемат църковната дисциплина. А дори и в тази среда биографията на Претендента изпъква като позорно петно. През 1477 година той бил прогонен от манастира заради неназовани провинения. Четири години по-късно се завърнал само за да извърши ново престъпление, заради което едва не го лишили от сан. През 1516 година се признал за виновен в изнасилване и бил прокуден завинаги. Въпреки това пак се завърнал и пак го прогонили — този път заради скандал с някакъв златар. Накрая смъртта се смилила и го отнесла през 1527 година. Венецианецът Франческо Колона — крадец, изнасилвач и доминикански монах — издъхнал на деветдесет и три годишна възраст.
Римлянинът Франческо обаче изглежда истински образец на всички академични добродетели. Според баща ми той бил потомък на обедняло благородно семейство, което го отгледало в най-добрите европейски традиции и му осигурило за възпитатели най-изтъкнати ренесансови интелектуалци. Чичото на Франческо, Просперо Колона, бил не само католически кардинал и уважаван покровител на изкуствата, но и тъй прославен хуманист, че може би тъкмо от него е черпил вдъхновение Шекспир за образа на Просперо в „Бурята“. Именно благодарение на подобни връзки, твърдеше баща ми, един-единствен човек би могъл да напише толкова сложна книга — и пак тези връзки биха осигурили нейното публикуване в най-реномираното издателство.
Най-решителното доказателство, поне според мен, бе фактът, че онзи благороден Франческо членувал в Римската академия — братство на хора, вярващи в езическите идеали на Римската република, изразени с такава възхита в „Хипнеротомахия“. Това би обяснило и защо в тайния акростих Колона се представя с титлата „Фра“, тоест „брат“, която повечето изследователи приемат за доказателство, че Колона е бил монах — всъщност тази титла е била и често използвано обръщение между членовете на Академията.
И все пак аргументите на баща ми, които изглеждаха очевидни за мен и Пол, се оказаха камък в академичното блато. Баща ми доживя само до началото на онази буря в чаша вода, която бе предизвикал в тесния свят на изследователите на „Хипнеротомахия“, но дори и това едва не го съсипа. Почти всички негови колеги отхвърлиха съчинението; Винсънт Тафт хвърли огромни усилия, за да го опорочи. По онова време аргументите в полза на венецианския Колона бяха се утвърдили до такава степен, че когато баща ми пропусна да спомене някои от тях в приложението, целият труд бе дискредитиран. Както написа Тафт, идеята да се свържат две съмнителни убийства с една от най-ценните книги на света „не е нищо друго, освен печален стремеж за самоизтъкване чрез евтини сензации“.
Разбира се, баща ми бе съкрушен. За него те отхвърляха самата същност на кариерата му, плода на кръстоносния поход, в който се бе впуснал още като студент. Така и не проумя откъде идва яростната реакция срещу неговото откритие. Доколкото знам, единственият безрезервен почитател на „Документът Беладона“ бе Пол. Той беше изчел брошурата толкова пъти, че помнеше наизуст дори посвещението. Когато пристигнал в Принстън и забелязал в списъка на първокурсниците някой си Том Корели Съливан, веднага обърнал внимание на средното ми име и решил да ме открие.
Ако е очаквал да срещне подмладено копие на баща ми, навярно съм го разочаровал. Първокурсникът, когото видя, леко накуцваше, притесняваше се от средното си име и бе извършил немислимото — да се отрече от „Хипнеротомахия“ и да стане черната овца на едно семейство, превърнало четенето в своя религия. Трусовете от катастрофата все още разтърсваха живота ми, но истината е, че още преди смъртта на баща ми вече губех вяра в книгите. Бях започнал да осъзнавам, че сред начетените хора има един неизказан предразсъдък, едно тайно убеждение, споделяно сякаш от всички тях — че животът, какъвто го знаем, представлява несъвършено виждане на реалността и само изкуството може да го поправи като чифт очила. Учените и интелектуалците, които срещах на масата за вечеря, сякаш винаги имаха зъб на целия свят. Не можеха да се примирят докрай с представата, че нашият живот не следва драматичната траектория, по която един добър автор развива съдбата на своя герой. Светът се превръща в сцена само по волята на случая или при идеално стечение на обстоятелствата. И много жалко, сякаш си мислеха те.